Щом Лео чу името на Клаудия, все едно го удари ток. Той кимна, парализиран от ужас.
— Може би…
Тъмнобежовият телефон от седемдесетте иззвъня още няколко пъти, остро и оглушително. Когато и последният сигнал утихна, Фредрик Столте заговори отново:
— Или може да е била жената на хазяина ти. Сигрид Евертс — онази, която се опитва да те изгони от антиквариата през всичките тези години.
Лео се вторачи в тъмната фигура на Стриндберг, която препречваше пътя му.
— К-как… как си научил толкова много за мен? Откъде знаеш тези… неща?
— Знам почти всичко за теб, а през последните денонощия следях двама ви с Клаудия Родригес с голям интерес. Разследването ви беше достойно за възхищение.
— Следил си ни?
Фредрик Столте кимна в полумрака.
— Два пъти посетихте Борсата. И двата бяхте в югозападната част на сградата. С други думи, били сте в секретния архив на Шведската академия, нали?
Лео кимна, неспособен да отговори.
— Снощи — продължи Фредрик Столте — дори направихте откритие. Намерихте механичната тайна врата — онази, която прадядо ми е конструирал преди близо сто години.
Докато говореше, върхът на показалеца му се плъзгаше напред-назад по запънатия спусък на револвера.
— Много от най-изтъкнатите писатели и професори в страната са били в този подземен архив. Всички членове на Шведската академия от 1914 година насам, когато архивът започва да се използва, са гледали малкия сребърен триъгълник в стената. Но никой не е успял да разреши загадката на Карл-Оскар. Освен теб.
Лео си пое дълбоко въздух и успя да проговори.
— Шюмендьо.
— Именно, Шюмендьо. Само с едно „м“, както го пишат Стриндберг и жителите на острова. Разбирам, че си разгадал и тази главоблъсканица, иначе варовиковата врата нямаше да се отвори.
Той направи няколко крачки между редиците с етажерки, приближаваше се все повече.
— След това намерихте пътя през подземните тунели на доминиканските монаси. Там долу успяхте да откриете тайната пещерна стая на братството. Е, имаше ли хора в нея?
Лео се поколеба за миг, стисна ръцете си в юмруци.
— Имаше трима души — каза той най-накрая.
— Наистина ли, и тримата? И какво направиха, когато с Клаудия Родригес прекрачихте прага на стаята ни? Тази, която никой външен човек не е виждал. Какво казаха баща ми и двамата му съмишленици, когато влязохте?
— Не казаха нищо, бяха изпили джобна бутилка с бял арсен. Бяха мъртви.
Няколко секунди Фредрик Столте остана напълно неподвижен, сякаш беше статуя на Стриндберг, изсечена от камък или излята от бронз. След това продължи да говори със същия тон на гласа като преди:
— От подземната стая отидохте в Йостермалм, нали? Паркирахте до църквата „Хедвиг Елеонора“, зад надгробния паметник на Карл фон Кардел, предполагам. След това се отправихте към апартамента ни. Там влязохте в моята стая. Кажи, златистите дърволази бяха ли живи?
— Да… живи бяха.
— Радвам се да го чуя. Не искам да им се случи нещо.
Ръцете на Лео трепереха от ужас и гняв.
— О-откъде… откъде знаеш всичко това? Откъде, по дяволите, знаеш кои места сме посещавали?
В гръдния кош на Фредрик Столте се надигна безгрижен смях.
— О, обяснението е съвсем просто. В лявата ти маратонка, в цепнатина между каучуковата подметка и стелката, има микрочип. С негова помощ можех да те следя неотлъчно през последните две денонощия.
— Това е… невъзможно. Кога, по дяволите, си успял да сложиш микрочип в обувката ми? Напълно невъзможно е!
Фредрик Столте отговори спокойно.
— Всичко се случи в една студена и снежна априлска нощ. Може би си я спомняш? Ти прекара нощта при една позната дама, а когато се върна в антиквариата на сутринта, някой беше разбил задната врата с щанга, тип кози крак, и беше откраднал една книга. Аз бях. През нощта влязох в магазина и сложих осем микрочипа в няколко от дрехите ти. Сложих и един в подметката на маратонките, с които си сега. Освен това взех екземпляр с автограф от автобиографията на Пати Смит „Просто деца“. Моля за извинение, не съм привърженик на кражбите. Но бях принуден да открадна нещо, за да може влизането с взлом да изглежда като истинско, нали? Няколко дни по-късно, когато ти беше зает с един клиент, влязох в антиквариата и оставих три стотачки на писалището. Това беше преди пет седмици.
Лео поклати глава, сянката му върху гърбовете на книгите потрепна.
— Т-това… е невъзможно, тогава убийствата на академиците не бяха започнали. Не си можел да знаеш, че ще се замеся в разследването.
— Не, не можех да го знам. Но съдбата въпреки това насочи стъпките ми към твоя антиквариат. И към теб.