— Така или иначе трябваше да поразчистя.
Тя застана до него, марлята на лявата й ръка беше оцветена от кръв, ръждивочервена. Погледът й се насочи към беемвето, което стоеше паркирано на десетина метра разстояние, и чакащия на задната седалка Ларш Льовден — в лявата му ръка просветваше угарка, а димът се извиваше през отворената задна врата. Зад прозореца от страната на пътническото място тя долови силует — неподвижно очертание, което принадлежеше на директора на Национална служба „Полиция“.
— Трябва да тръгвам.
— Към полицейското управление ли?
— Да.
— Ще имаш ли проблеми? С Йеглерц?
— Не.
Той отметна бавно бретона от очите си, след което пусна листа и го остави да отлети към напукания сив асфалт.
— Клаудия…
Тя го погледна, изчака да продължи.
— Какво ще стане сега?
— Нямам представа.
— Искам да кажа…
— Ясно ми е какво искаш да кажеш, Лео. Не знам.
Те се погледаха. Между билата на покривите и комините се показа бледото утринно слънце и озари лицата им. Тя погали бузата на Лео. После забърза към чакащото беемве и се настани на задната седалка, затвори вратата, не се обърна, когато колата бавно изчезна надолу по улицата.