— Хюберт ми довери чувствата си. Никой друг не знаеше за неговия… ритуал.
— Дори съпругата му?
— Дори тя.
Русен погледа през прозореца, след което отново обърна очи към Клаудия.
— Това беше влюбване за цял живот, беше красиво. Но в очите на другите може да изглежда странно. Дори да прилича на лудост. Не искам Хюберт да бъде запомнен така.
Той погледна към Клаудия умоляващо и решително.
— Моля ви, нека си остане между нас.
— Давам ви думата си.
Тя стана от фотьойла и направи няколко крачки към вратата на салона, а после изведнъж се обърна към Хедлунд.
— Добре, май това беше всичко. Или имаш нещо да допълниш, Ролф?
Три минути по-късно Клаудия седеше в тойотата, на изтърканата седалка до шофьорското място. През прозореца на движещата се кола отново се мяркаха гледки от столицата — църквата „Адолф Фредрик“, площад „Нора Банториет“. Тя бутна седалката назад, колкото беше възможно, и сложи краката си на контролното табло. С крайчеца на окото си виждаше до себе си огромната фигура на Хедлунд и ръцете му, шито стискаха волана.
Проблем.
От сега нататък всичко ще се превръща в проблем. Всичко.
Въпреки това изпитваше голямо удовлетворение, наслаждаваше се на гледката на пламналите бузи на Хедлунд, пулсиращите вени на тила му, разярения поглед.
— Не научихме много от Русен. Или си на друго мнение, Ролф?
Той не отговори, а продължи да се взира право напред. Чуваше се единствено шумът на двигателя и тежкото дишане на Хедлунд, но той нямаше да мълчи още дълго, тя виждаше как гневът се надига в гърдите му. Изведнъж той удари с юмрук по волана.
— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш?
Удари волана още веднъж, този път по-силно.
— Аз щях да водя разпита, Родригес. Така се бяхме разбрали, дявол да го вземе!
— Sorry, Ролф, забравих. Ние от Бутшюрка не сме от най-паметливите.
— Мамка му, точно толкова откачена си, колкото те изкарват. От сега нататък ще си държиш езика зад зъбите, разбра ли?
Тя погледна ръцете му, те се бяха вкопчили във волана, а кожата върху кокалчетата беше опъната до побеляване.
Не е приключил. Има още.
— Слушай, Родригес, ще ти дам един съвет.
— A friendly advice?
Той удари с цялата си сила волана с юмрук.
— Виж какво, много по-добре е да си ми приятелка, а не враг, вярвай ми.
Тя смъкна седалката още малко назад и се облегна.
— Нито за секунда не се съмнявам.
3
Мотиви на Шведската академия:
за неговото богато на идеи творчество, което със своя дух на свобода и стремеж към истината оказа широко влияние върху нашето съвремие
15 май 2012 година
Писклив женски глас изтръгна Лео Дорфман от съня му. Някой заблъска толкова силно по витрината, че стъклото се разтърси в рамката, а след това се чу пронизителен вик откъм улица „Бундегатан“.
— Ало! Има ли някой вътре?
Дорфман потърси сънено с ръка мобилния телефон и го намери между две прашни купчини с книги, цифрите на часовника светеха размазано върху напукания екран: 10:07. В същия момент блъскането по витрината започна отново, този път още по-силно.
— По дяволите…
Той се изправи рязко и удари лакътя си в един от препълнените рафтове на секцията за издания с меки корици. Един оръфан криминален роман от Джеймс Елрой падна на пода и няколко секунди Дорфман седя като вцепенен, затаил дъх, а после се изхлузи от изтъркания дюшек и навлече ризата и дънките, както беше легнал. С лице към пода запълзя зад етажерката с научна фантастика, а когато вдигна поглед, между гърбовете на книгите се показа мършавата фигура на Сигрид Евертс. Тя стоеше пред антикварния магазин и притискаше лицето си към мръсната витрина.
— Мамка му…
Той продължи да пълзи по дъските на пода в посока към задния вход. Когато стигна до вратата, обу си изтърканите маратонки и се изправи до клекнало положение. Предпазливо натисна бравата и се промъкна през процепа, незавързаните връзки на обувките се полюшваха около глезените му, когато се втурна в задния двор. Изтича покрай стойката за велосипеди и зеленчуковата леха и стигна до южния край на двора — там отвори вратата, изскочи на улица „Сконегатан“ и замалко да се блъсне в няколко тийнейджърки.
— Sorry, sorry! — каза той запъхтяно и бързо зави зад ъгъла.