— Назначих Клаудия да ръководи следствените работи заедно с теб, Ролф. Проблем ли е това за теб?
— Тя е помощник-следовател по този случай, нали така?
— Точно така.
— Това е първият проблем. Тя не знае какво означава думата „помощник“.
— Ти си й обяснил, предполагам.
— Опитах, но трудно се разговаря с човек, който не схваща какво казваш. Може би трябва да потърся „помощник“ в някой шведско-испански речник.
— Ролф, слушай ме много внимателно. Не искам да слушам такива глупости. Клаудия е един от най-добрите следователи в Националната криминална полиция.
— Аз чух друго.
Няколко секунди двамата се гледаха неотклонно, в пълно мълчание.
— Чух всички слухове — продължи Хедлунд най-накрая. — Създавала е проблеми тук още откакто е дошла от Сьодертьорнската полиция, нали? Била единачка, не се сработвала с другите.
Той махна бързо с лявата си ръка.
— Don’t get me wrong.[21] Със сигурност е била звезда в следствения отдел в Бутшюрка и точно това искам да кажа — мястото й е в предградията, тук, в Сити, не представлява друго освен риск за сигурността.
— Това ли е мнението ти?
— Да, това е мнението ми. Клаудия Родригес не трябва да участва в това разследване и съм сигурен, че и Йеглерц ще го потвърди.
— Аз взимам това решение, не Род Йеглерц.
— Ще видим — отговори Хедлунд.
След това излезе от стаята и изчезна в безкрайните коридори на полицейското управление.
Гумите изскърцаха върху асфалта, когато Клаудия спря рязко пред бледосивата жилищна сграда на улица „Вивалиусгатан“ 11. Тя скочи от мотоциклета и прекоси тичешком обръщалото, като мина покрай паркираната полицейска кола. Потта се стичаше по лицето й, когато дръпна каската от главата си, а гарвановочерната й коса беше залепнала за челото.
В секундата, в която отвори стъклената врата, усети острата миризма на сяра, която опари ноздрите й. Втурна се надолу по бетоновото стълбище, взимаше по три стъпала наведнъж, стъпките и дишането й отекваха в помещението. До отворената врата на апартамента на подземния етаж чакаше жена младши полицай.
— Къде е тя? — каза запъхтяно Клаудия и показа полицейската си значка. — Къде е простреляната жена?
— Във всекидневната.
Тя влезе бързо в апартамента, мина през антрето и стигна до всекидневната, където се изправи срещу двама души: върху паркета в средата на стаята лежеше неподвижна женска фигура, а до нея стоеше младши полицай, стените около тях бяха покрити с препълнени с книги лавици.
— Вие ли сте Юхан Рюдолфсон?
— Да, аз съм.
— Разкажете ми всичко, което знаете.
— Преди четвърт час съседът на жената се обадил на номера за спешни случаи на полицията, бил чул силен трясък. Ние пристигнахме няколко минути по-късно. Имаше странна миризма и чухме мяукането на котка от апартамента. Никой не отвори, когато позвънихме на вратата, затова я разбихме и намерихме простреляната жена. Разбира се, веднага докладвахме и вие отговорихте. Това е всичко.
Клаудия клекна до безжизненото тяло, разгледа тъмните следи от барут по гърлото на жената, почти незабележимата входяща рана до трахеята, зеещата изходяща рана на тила. Наведе се внимателно напред, сложи ухо до полуотворената уста на жената, хвана лявата й китка. Нямаше пулс, нито дишане.
— Какво знаете за жената? Как се казва?
— Не знам, но на вратата пише Бергвал.
Тя се обърна към полицайката.
— Проверете кой живее на „Вивалиусгатан“ 11 — на подземния етаж. Погледнете и на рафтовете и в чекмеджетата и вижте дали няма да намерите портфейл или сметка за битова услуга — нещо, на което да пише името на жената.
След това погледна пак към Рюдолфсон.
— Разговаряхте ли със съседа?
— Не, да се качим ли сега?
— Не още. Вратата на балкона беше ли отворена, когато пристигнахте?
— Да.
— Казахте, че котката е мяукала, тя в апартамента ли беше?
— Да, седеше до жената.
— Има ли признаци за обир? Разбити ключалки на кутии за бижута? Отворени чекмеджета?
— Не мисля, но не успяхме да проверим подробно.
Клаудия се изправи и отметна потните кичури от челото си. Погледа за кратко женското тяло на пода.
— Точно така ли лежеше, когато пристигнахте? В това положение?
— Да, точно така.
— Някъде там трябва да се намира причинилият смъртта куршум — каза тя и посочи към рафтовете с книги в другия край на стаята. — Вероятно намазнен оловен куршум, малък и кръгъл, от деветнадесети век. Опитайте да го намерите.