Той вървеше с решителни крачки покрай храстите, на десетина метра от боядисаната в черно чугунена ограда на парка. Нощта беше студена и дъхът му се виждаше на светлината от уличните лампи. Изведнъж на чакълената алея изникна фигура — мъж. Беше облечен с балтон с двойно закопчаване, лъснати до блясък ниски обувки, цилиндър, килнат леко назад на темето. Изтърканите му черни дрехи се сливаха с полумрака, но металният предмет в ръката му хвърляше ярки отблясъци.
Рюдквист спря и се втренчи в него като омагьосан.
— Какво… какво означава това?
Фигурата се приближи и отговори е приповдигнат тон:
— Часът на отмъщението настъпи, Карл Билт.
След това мъжът вдигна огнестрелното оръжие и пръстът му се сви около спусъка. Изстрелът отекна в нощта, от цевта на револвера избликна бял барутен дим и Рюдквист падна на земята. Оловният куршум беше пронизал челото му, точно между очите, и кръвта се стичаше на тънки струйки по бузите му като пурпурни сълзи.
Мъжът погледа за кратко жертвата си. После напусна мястото с бързи крачки и изчезна в мъглата.
Клаудия Родригес се огледа в стаята, взря се в белите текстилни тапети, снимките на нощното шкафче, мъжа, който лежеше неподвижен на кревата. На таблата на леглото висеше ламинирано листче — написаните на ръка кодове по Международната класификация на болестите открай време бяха едни и същи — G00-G991 IU00-U9911100-199 — цифри, които не й говореха нищо, но означаваха всичко.
— Отивам в боксовия клуб. На парти.
От гръкляна на мъжа стърчеше ендотрахеалната тръба, извиваше се и изчезваше зад леглото, на по-малко от метър от вентилатора. На екрана се виждаха светещите в червено цифри — дихателната честота, която се отчиташе на всяка минута, на всеки час.
— Георгиос навършва шестдесет — обясни тя.
През първата година й се струваше естествено да му говори на висок глас, да разказва за ежедневието, за приятелите, които се женеха или развеждаха, за клюките в работата, за резултатите от футболните мачове, но сега най-често стоеше мълчаливо до прозореца. Обикновено оставаше за четвърт час тук, в стая 12 в отделението по обща неврология, понякога за двадесет минути, винаги съжаляваше, че е дошла, съжаляваше и че си тръгва. Когато говореше, усещаше думите ръбати и чужди в устата си.
Поне тази нощ беше сама. Без медицински сестри, без чистачки. Майката на мъжа го беше посетила по-рано през деня, навярно по обяд. През последната година посещенията им никога не съвпадаха — негласно споразумение.
— Трябва да тръгвам…
Тя докосна лявата ръка на мъжа и отново погледна към вентилатора до леглото му — към оранжевите светодиоди, които премигваха през три секунди, без прекъсване, денонощно. След това излезе от отделението с каската в ръка. Тръгна по стълбите, вместо да се качи в асансьора, слезе шест етажа до партера и с бързи крачки излезе от университетската болница и отиде при своя мотоциклет „Донда Шадоу“, който стоеше в края на паркинга. Потегли на запад през жилищните квартали на Худинге, покрай езерото Албюшьон, и скоро зърна спортния център „Бутшюркахален“ в тъмнината. Беше изминала само няколко километра, не повече, но разстоянието между двете места й се струваше безкрайно. Паркира до главния вход, но остана за малко отвън, вдигнала очи към нощното небе, което се разстилаше над югозападните предградия, а после влезе в боксовата зала.
Тук беше прекарала голяма част от детството си, голяма част от живота си, беше свикнала с шума от ударите, с ругатните на десетина езика, но тази нощ се чуваше само смях и ребетико[4] — прашни плочи на Харис Алексиу, които се въртяха отново и отново на грамофона. Когато видя Елена, забърза към нея през тълпата и прегърна приятелката си от детството внимателно, за да не разлее минералната вода в ръката й.
— Sorry[5], че закъснях.