— С-сикстен? Орвар? Какво… какво става? Клас! Отговорете! Отговорете ми! Къде е Немо?
Отначало тя не получи друг отговор на въпросите си освен мълчание, а след това стаята се изпълни с непознат мъжки глас:
— Приятелите ви са мъртви, кучето ви също. Естествено, намерението ми не беше и кучето да умре, но вече нищо не може да се направи. Моля за извинение.
— К-кой… кой сте вие? Какво сте… сторили?
— Едно дълго чакане завърши — отговори гласът. — Часът настъпи.
Изведнъж от другия край на салона се чу звук. Сикстен Йерпе изскимтя, прозвуча почти като животински вой. Той запълзя бавно по пода и вдигна поглед към палача си, а после отвори уста и от нея избликнаха кръв, жлъчка и ругатни.
— В-винаги съм… те презирал… п-проклет самодоволен мръсник такъв…
Мъжът не се засегна от обидните думи. С голямо спокойствие той отново вдигна огнестрелното оръжие и сви показалеца си около посребрения спусък, но този път от барабана на револвера се чу само глух звук. В синкавите очи на мъжа се появи леко раздразнение. Без да се бави, той пъхна лявата си ръка в джоба на балтона и извади кръгла месингова кутийка, чийто капак бе украсен със старателно оформен надпис: Ю. А.
Отвъртя месинговия капак. В кутийката имаше въгленовочерен прах, голяма колкото напръстник мерителна чашка, странично отделение с възпламенители и муниция. Мъжът взе чашката и напълни горното гнездо на барабана с тъмния прах. Сложи кръгъл оловен куршум в отвора и го притисна с помощта на ръчката за презареждане, силно и старателно. Накрая постави възпламенител върху нипела в задната част на барабана.
Сикстен Йерпе лежеше неподвижно на паркета с поглед, в който се четяха гняв и безпомощност. Когато мъжът вдигна зареденото огнестрелно оръжие, Йерпе се опита да заговори, но от устните му излязоха само кръв и жлъчка.
В апартамента отново отекна тътен от изстрел и се разнесе вонята на сяра. Оловният куршум проникна в широко отворената уста на възрастния писател и тялото му беше обгърнато от дим.
Беатрис Елмстен се притисна ужасена към облегалката на фотьойла, само на метър от мъртвия си приятел. Ръцете й трепереха неконтролируемо, а невиждащите й очи се напълниха със сълзи.
— Не ме убивайте… моля ви, не ме застрелвайте…
— Защо, по дяволите, ще искам да ви застрелям?
Абсолютното удивление в гласа на мъжа не можеше да се сбърка.
— Няма от какво да се боите, мога да ви уверя в това.
После той напусна апартамента с бързи крачки. Елмстен остана седнала на фотьойла и чу как мъжът се отдалечава по стълбите, след което салонът се изпълни с непоносима тишина. Тя седеше неподвижна, парализирана от ужас. Дишаше тежко, пръстите й се бяха вкопчили в облегалката на фотьойла.
Минаха тридесетина секунди, малко повече от минута. След това външната врата отново се отвори, изтърканите панти изскърцаха. Беатрис Елмстен чу скърцането на пода, задъхано дишане и приближаващи се тихи стъпки.
— Не, не ме убивайте! Пощадете ме!
Но не й отговори непознатият мъж, а до ухото й прошепна женски глас:
— Няма да ви нараня. Казвам се Клаудия. От полицията съм.
Клаудия клекна до сляпата жена. В дясната си ръка държеше служебното си оръжие — „Зиг Зауер“ Р226, насочи го първо към двете врати на салона, а след това към кадифените завеси. С лявата си ръка погали треперещите пръсти на жената и каза с едва доловим глас:
— Извършителят в апартамента ли се намира?
— Т-той… той изчезна. Точно преди да пристигнете… само няколко м-минути по-рано…
Изчезнал.
Само няколко минути по-рано.
Клаудия изруга наум, когато разбра колко близо е била. Дали се беше разминала с убиеца в двора? Той беше ли сред събралите се на спирката на автобус 66 хора? В някоя кола на моста Вестербрун? За момента тя прогони тези мисли от главата си, извади мобилния си телефон и набра един номер.
Ларш Льовден отговори незабавно.
— Клаудия, къде си?
— В апартамента на Сикстен Йерпе на Реймершхолме, но не стигнах навреме. Изпрати подкрепления и линейка, тук има трима застреляни и една оцеляла.
Областният полицейски началник си пое въздух, след кратко мълчание успя да проговори.