— Ти добре ли си?
— Да.
— Започнахме да действаме и вече знаем, че убиецът се намира тук, в Стокхолм. След няколко минути всички членове на Академията ще имат полицейска охрана.
— Добре.
Клаудия затвори телефона и се огледа. Двамата мъже лежаха застреляни в различни ъгли на салона, до външната врата беше видяла още едно тяло на мъж. На пода до краката на сляпата жена лежеше куче водач, изглеждаше, сякаш е легнало с удобно поставена между лапите муцуна, но зеещият отвор около лявото му око разкриваше истината. Клаудия стисна измършавялата ръка на жената.
— Знаете ли кой е извършил това?
— Н-не…
След като си пое дълбоко дъх, тя добави:
— Н-но Сикстен знаеше.
— Откъде знаете?
— Преди… преди Сикстен да умре, той промълви няколко думи. Каза: Винаги съм те п-презирал, проклет самодоволен… мръсник такъв.
Клаудия запамети последните думи на убития писател, след което се обърна отново към жената.
— Може ли да ви попитам нещо? Ще имате ли сили да ми отговорите? Изключително важно е.
Възрастната жена кимна.
— Ами — започна Клаудия — този убиец е застрелял петима членове на Шведската академия. Но вас не е застрелял. Защо?
Сълзите потекоха по бузите на Беатрис Елмстен.
— Не знам — отговори тя. — Не знам.
6
Мотиви на Шведската академия:
за неговите романи и разкази, където фантастичното и реалистичното се сливат в богат поетичен свят, отразяващ живота и конфликтите на един континент
15 май 2012 година
Клаудия прекоси салона за четене, като внимаваше къде стъпва върху ръчно тъкания копринен килим. Телата вече не бяха там, бяха преместени в Центъра за образни изследвания и визуализация на Университетската болница на Линшьопинг, за да бъдат подложени на виртуален оглед, но върху килима и пода бяха останали ясни следи от случилото се.
Тя заобиколи предпазливо ръждивочервените петна от кръв и спря до фотьойла, вгледа се в посивелия мъж, който беше клекнал до него. Между палеца и показалеца на дясната си ръка Франк Ларшон държеше кръгла четка, с която нанасяше тънък слой магнитен прах върху извитата странична облегалка на фотьойла.
— Трябва да тръгвам.
Ларшон отговори, без да вдига поглед.
— Знам.
— Обади ми се веднага, ако откриете нещо.
— Добре.
— Каквото и да е — мигла, човешка следа в двора. Тогава ми се обади веднага.
— Добре, Клаудия. Тръгвай, трябваше да си стигнала преди десет минути.
Тя огледа за последен път салона, бетонните стени, широката един сантиметър кухина, която беше оставил оловният куршум. За последен път се заслуша в разговорите, които се водеха във всички части на стаята — на екипа по оръжията от Националната криминалистична лаборатория, на криминалистите, на двамата съдебни медици — всички те обсъждаха с приглушени гласове. Всяка дума беше парче от налудничавия пъзел, който тя беше започнала да реди през нощта.
Парчетата стават все повече и повече.
Пъзелът — все по-голям.
След това тя напусна апартамента на Сикстен Йерпе и слезе по виещите се стълби на сградата. Когато излезе през външната врата, пред очите й се появиха очертанията на стотина души — зад загражденията стояха репортери от вестниците, фотографи, телевизионни екипи. Един криминален репортер от Шведското радио позна Клаудия и извика след нея, но тя продължи в обратната посока, без да се обърне.
За втори път през последните петнадесет часа се провря под синьо-бялата найлонова лента, с която ограждаха местата на убийствата. Тръсна се върху нагорещената от слънцето кожена седалка на хондата и запали двигателя. Преди репортерът от радиото да успее да стигне до нея, тя изчезна между построените през 40-те години сгради с цвят на кайсия. Мотоциклетът вибрираше под ръцете й, докато караше през западната част на столицата, по моста Вестербрун, покрай площад „Фридхемс план“, към оживените улици на Кунгсхолм. Паркира до южния край на парка „Крунуберг“ и се отдалечи от обсадения главен вход на полицейското управление и тридесетината журналисти, които се бяха събрали пред стъклената врата. Влезе през служебния вход на улица „Пулхемсгатан“ и взе асансьора до шестия етаж, след което изтича до заседателната зала.
Там беше горещо и задушно, вентилаторът в дясната част на тавана не работеше, а този в лявата издаваше механичен звук, докато перките бавно се въртяха над масата.