— Сикстен Йерпе имаше много врагове, вероятно стотици. Но един човек ненавиждаше повече от всеки друг.
— Кош?
Лео отвърна с крива усмивка:
— Хюберт Рюдквист. Но нали той е бил вече мъртъв, когато убиецът е застрелял Йерпе, това е доста солидно алиби, предполагам?
— Да, да си мъртъв е сносно алиби, но никога не можем да бъдем съвсем сигурни.
Тя погледна с крайчеца на окото си към оранжевия часовник от седемдесетте на тухлената стена — минутната стрелка беше счупена по средата, а цифрите бяха толкова изтъркани, че едва се различаваха.
— Виж, Лео, съжалявам, че изникнах така и освен това те въвличам в разследване на убийство. И то след като не съм се обаждала от четиринадесет години.
— Петнадесет — поправи я той.
Те се усмихнаха леко, и двамата се засмяха.
— Няма нищо, Клаудия. Радвам се, че дойде.
Тя хвана лявата му китка, стисна я силно.
— Сега трябва да бягам. Но ако ти хрумне нещо интересно за членовете, нещо за Шведската академия, ми се обади веднага. По което и да е време на денонощието.
— Добре, ще го направя.
За кратко двамата останаха загледани един в друг.
— Приятно ми беше да те видя отново, Клаудия.
— И на мен.
— Може би някой ден ще намериш време за чаша чай?
— Може би.
След това тя сложи визитната си картичка върху капака на писалището и излезе от антиквариата, без да се сбогува, без да помаха, точно както правеше преди петнадесет години.
— Никога не казвай довиждане — прошепна Лео сам на себе си.
Той отиде до витрината и погледа след притичващата фигура на Клаудия, видя как тя се качи на сребристочерния мотоциклет и изчезна зад ъгъла с висока скорост — потегли по улица „Йостьотагатан“, която светеше огненочервена на вечерното слънце. След малко Лео се върна при писалището, столът изскърца, когато той седна. Отпи голяма глътка от чая, който вече беше изстинал, и вдигна една изтъркана книга от пода, отвори я напосоки и зачете.
Вернер Столте стоеше в средата на подземната стая. Над главата му висеше полилеят, черният чугун беше почти незабележим в сумрака, а восъчните свещи сякаш се рееха свободно във въздуха. Пламъците потрепваха на въздушното течение, а сенките танцуваха буйно по каменната зидария.
Той държеше много внимателно в ръцете си един полуразпаднал се лист, който беше скъсан през средата. Небрежният почерк беше труден за разчитане, мастилото криволичеше по хартията като разгневен черен слепок, но Столте познаваше всяка буква, всеки препинателен знак, още на десетгодишна възраст беше научил наизуст тези прощални думи.
Тогава, преди малко повече от седемдесет години, неговите баща и дядо стояха до него тук в подземието и слушаха внимателно. От онзи момент Столте многократно беше размишлявал върху значението на думите.
Той бавно обърна поглед към скритите под сводестия таван предмети — стотиците писма и ръкописи, които се съхраняваха зад витрините, в архивните шкафове. Повечето струваха цяло състояние, търсеха се от учени и колекционери от целия свят, но нищо не беше толкова ценно, колкото изтъркания лист в ръцете на Столте.
По-старите текстове бяха записани върху пресована ленена хартия през втората половина на XIX век, те все още бяха в отлично състояние, но листът, който Столте държеше, беше от второто десетилетие на XX век — ръчно произведена хартия за писане от хартиената фабрика в Лесебу в югоизточен Смоланд. Ленените й нишки бяха разядени от френското мастило и бавно корозираха около всяка буква. С всяка изминала година хартията ставаше все по-тънка. Двамата бяха остарели заедно — Вернер Столте и този лист — и дните им скоро щяха да свършат. Той погледна листа за последен път, след което го постави във витрината върху карминеночервената копринена дреха.
Зад него, на протритите фотьойли от козя кожа, седяха жената и мъжът, които споделяха неговите тайни и обещания. Тревогата и безсънните нощи бяха оставили дълбоки следи върху лицата им.
На масата от тиково дърво пред тях бяха разпръснати ежедневниците, издания от няколко държави, във всички се съобщаваше за жестокостите от последното денонощие. Върху плота на масата имаше и джобна бутилка за алкохол, тя проблясваше златисточервена на светлината от камината. Бутилката беше произведена от месинг и върху тънкото й гърло имаше надпис — две тънки като паяжини букви: Ю. А.
Мъжът на фотьойла не отместваше очи от месинговата бутилка.
— Всичко трябва да е приключило вече, нали? Не мислите ли?