Въпросът остана да виси в подземието, проникна във всяко ъгълче, но не получи отговор. Тогава мъжът отвърна поглед от джобната бутилка и го насочи към тъмносивия силует на Вернер Столте.
— Разбира се, полицейските власти не са запознати с всички обстоятелства, но сигурно знаят достатъчно. Сега всичко ще приключи, убеден съм в това.
От гърлото на Столте се изтръгна тежка въздишка.
— Не знам, приятелю. Не знам.
— Но членовете на Академията са поставени под полицейска охрана. Той вече не може да ги достигне, невъзможно е.
— Няма нищо невъзможно — отговори Столте.
Тогава жената се наведе напред във фотьойла и хвана безсилната ръка на Столте в своята.
— Вернер, аз го познавам не по-зле от теб и едно нещо е отвъд всякакво съмнение. Той не е убиец, не и дълбоко в себе си. Не е такъв човек.
Вернер Столте кимна тъжно.
— Не, не притежава душата и характера на убиец, имаш пълно право.
После добави:
— Но отне живота на петима души. И да пази Бог, но броят на убитите може да се увеличи многократно.
8
16 май 2012 година
Пер Биркенфелт държеше здраво мелничката за кафе, ръцете му обгръщаха емайлираната метална конструкция. Той въртеше ръчката с резки движения и в кухнята се разнасяше приятно ухание от смлените кафеени зърна.
Понякога поглеждаше през касетирания прозорец. Отвън се виждаха двама от служителите на Службата за охрана, силуетите им се очертаваха на фона на перилата като в театър на сенките. До украсената с лъвска глава врата на главния вход на катедралата стояха няколко полицаи от запасния корпус, сред храстите се виждаха тъмните им униформи. Беше им казал да се махат, да вървят по дяволите, но въпреки това обикаляха като призраци около неговата боядисана в червено къща от цели дънери. Понякога стъпките им отекваха по калдъръмената улица, а лаконичните им разговори се долавяха иззад ъгъла.
След като смля кафеените зърна, той остави мелничката и приготви кафето по обичайния начин. Накрая напълни двете керамични чаши, като капна по капка мляко във всяка.
— Заповядай, Агнес.
Съпругата му седеше мълчаливо откъм дългата страна на масата за хранене и гледаше чашата. Цяла сутрин мълчеше като риба, дори не срещаше погледа му. Сега вдигна очи и продължи спора, който не бяха престанали да водят през предишния ден чак до нощните часове.
— Пер, искам да ме изслушаш, наистина да се вслушаш в думите ми. Някакъв ненормалник е застрелял петима от приятелите ти, а ти…
— Те не ми бяха приятели и много добре го знаеш.
— Но са мъртви, това поне е сигурно. Застреляни са и ако не послушаш съветите на полицията…
— Дума да не става Няма да се оставя да ме сплашат — нито ненормалници, нито полицията. И дума да не чувам повече за това.
— Но все пак можеш…
— Нито дума повече, Агнес! Нито гък!
Яростта искреше в очите на Биркенфелт, а вените по врата му пулсираха. Той затвори очи за малко, а после седна до масата срещу съпругата си. Внимателно приближи чашата към устата си, остави горчивото кафе да се разлее върху върха на езика му. Скоро спокойствието се върна в погледа му, а гневът, който допреди малко го владееше, сякаш се изпари, гласът му прозвуча почти любящо:
— Агнес, пий, докато е топло. Изстиналото кафе не става за нищо.
Той отряза две дебели филии хляб, намаза ги е домашен мармалад от касис и отхапа голям залък.
— Тази година реколтата от горски плодове ще бъде отлична — каза с пълна уста, — разбрах от онова симпатично закръглено момиче от „Консум“[31], нали се сещаш.
След това погледна през старинния прозорец, очите му преминаха покрай полицаите и люляковите храсти. Наблюдаваше тази гледка от дете; с изключение на няколко телевизионни антени, пейзажът се не беше променил от началото на четиридесетте. Над билата на покривите можеше да различи катедралата на Стренгнес, шпилът й се очертаваше на фона на ясното сутрешно небе.
— Знаеш ли какво, това лято сигурно ще можем да напълним целия зимник с червени боровинки и касис, не мислиш ли?
В този момент върху гръдния му кош се появи точка — кръг с широчина едва един сантиметър. Трептеше и сияеше червеникава, премина бързо над гръкляна, над носната кост и накрая спря върху челото. Съпругата му забеляза светещата червена точка и в гърлото й се надигна вик, но така и не успя да излезе през устата й.
Куршумът с кух връх строши касетирания прозорец и проби челото на Биркенфелт, главата му се отметна назад с мощен тласък под дъжд от парченца стъкло и трески, след което той се свлече върху плота на масата. Когато викът на съпругата му най-накрая прозвуча, масата вече беше покрита с кръв и лимфна течност, а безжизнените очи на Пер Биркенфелт гледаха втренчено към неговата другарка в живота.