Клаудия се втурна към жената и сграбчи ръцете й.
— Кой е наел стаята? Как се казва? Как изглежда?
— Не… н-не знам. Никога не съм го виждала.
— Той е наел тази таванска стая от вас, но никога не сте го виждали? Дори веднъж?
Брита Оман поклати глава и изтри сълзите си с ръкава на палтото.
— Но сигурно сте разговаряли?
— Да, веднъж. Когато той се обади по обявата.
Клаудия погледна към плачещата жена и кимна нетърпеливо, изчака тя да продължи.
— От цяла вечност със сина ми се опитвахме да дадем стаята под наем — каза тя накрая. — Но е в толкова лошо състояние, че никой не я искаше. Често пускахме обяви в „Ескилстюна-Курирен“, без да намерим наемател. Но този човек дори не държеше да види стаята. Искаше да я наеме независимо от състоянието й и от наема.
— Не сте ли подписали договор за наем?
Жената се размърда смутено и погледна с крайчеца на окото си към полицейския началник.
— Имаме само устно споразумение, той поиска така. А ние много бързахме да дадем стаята под наем.
— Но сигурно имате някаква информация за него? Телефонен номер, адрес? Все някак трябва да поддържате връзка.
— Не, нямаме. В това отношение той беше категоричен. Каза, че ако искам да му оставя съобщение за наема или нещо друго, може да пъхна листа под вратата.
— А как смяташе да плаща наема?
— Веднъж в месеца. Сутринта на първия ден в пощенската ми кутия имаше кафяв плик, а вътре беше цялата сума — две хиляди крони.
— На плика не пишеше ли име на подател или адрес? Нямаше ли марка, пощенско клеймо?
— Не, нищо.
— Явно е бил ужасно потаен. Не заподозряхте ли нищо?
Бузите на Брита Оман пламнаха, тя Свене поглед.
— Мислех, че използва стаята като място за… е, нали знаете… за любовни срещи.
Клаудия не можа да скрие разочарованието си, когато кимна на полицейския началник и жената.
— Добре, благодаря за помощта.
Брита Оман каза нещо, но думите се изгубиха в кърпичката между сълзите. Издуха си два пъти носа, след което тръгна бавно към вратата.
— Чакайте!
Викът на Клаудия отекна в таванската стая и тя се приближи с бързи крачки към жената.
— Кога е наел този мъж стаята?
— Ох, трудно ми е да кажа. Трябва да погледна в книжата си, за да мога да отговоря с точност.
— Но поне приблизително. Преди седмица ли? Месец? Два месеца?
— Не, не, значително по-рано — отговори Брита Оман категорично. — Струва ми се, че беше преди около пет години.
Пет години.
Думите удариха Клаудия като юмрук и тя си пое дъх. Погледна потресена към покривите на къщите, към разбития кухненски прозорец на Пер Биркенфелт и по гръбнака й полазиха тръпки.
Убиецът е планирал това престъпление от пет години.
Всичко е премислено.
Може да се случи всичко.
9
Мотиви на Шведската академия:
за едно творчество, което отстоява крехкото съществуване на индивида, изправен срещу варварския произвол на историята
16 май 2012 година
Оглушителният тътен на роторните перки обгърна Клаудия, плътен като стена. Пилотът се обърна към нея, каза нещо, но думите му се изгубиха в шума на двигателя. Пътуваха над Стокхолм и следобедното слънце светеше през прозореца в тясната пилотска кабина. Клаудия трябваше да предпазва очите си с ръка, когато поглеждаше навън. Водата на езерото Меларен си проправяше път между островчетата като вените на гигантско тяло.
На около осемдесет метра под тях сянката на хеликоптера се плъзгаше над парка „Роламбсховспаркен“, над бледи тревни площи, над колата, която я чакаше отстрани. Описаха няколко широки кръга над градския парк, след това започнаха да се спускат все повече към тревните площи. В момента, когато кацнаха, тя отвори вратата и изскочи навън, притича приведена до сребристосивото „Волво“. Когато отвори предната врата на колата, зад волана седеше началникът на Националното звено „Убийства“.
— Какво правиш тук? Да не са те понижили до шофьор?
— Имах нужда да изляза от онази лудница — отговори Биргер Шьолин. — Ако беше присъствала на двучасова среща с Йеглерц, и ти щеше да направиш същото.
— Вероятно — каза тя и се тръшна на седалката до него.
Шьолин подкара колата и тръгна покрай прашния като всяка пролет парк в посока към централните части на Кунгсхолмен.