— Да, така е. Със Сигурд сме родени в една и съща година, затова животът ни протече сходно. Учихме в един и същ клас в Биспгорден, бяхме в един и същ футболен отбор. Но той не си падаше много по спортовете с топка. Предпочиташе пустошта.
— Да, разбрахме, че обича пустошта. Как всъщност избира накъде да се отправи? Споделял ли е някога?
— Сигурд не говори много. Отваря си устата само ако иска да каже нещо за риболов или лов. Например може да попита колко тежи пъстървата. Дали някой е виждал следи от мечка в Стур-Льовбериет — за такива неща може да говори с часове. По други теми не обелва и думичка.
Изведнъж той се наведе напред над разтегаемата маса и погледна към Клаудия.
— Нали знаете, че е болен от рак и умира? Рак на червата.
— Да, известно ни е.
Той отново се облегна на стола и погледът му се плъзна по голите кухненски стени.
— На никого не каза, ще знаете. Лекарят му се изпуснал на празника след прибирането на реколтата в Рагунда. Там срещнал сестрата на Сигурд и попитал как е болният. „Болният ли?“ — казала тя. И така излязло наяве, че на Сигурд му била поставена диагноза преди три месеца. Ракът е в корема му, а докторите не могат да направят нищо. Остават му няколко месеца живот, може би половин година. Така че разбирате — без значение дали го дебне убиец или не, той си е обречен.
Клаудия се облегна на стената, влажната тениска залепваше за плешките й.
— Казвате, че обича лова и риболова. Смятате ли, че е взел оръжие на прехода?
В гръдния кош на Холгер Першон се надигна хриплив смях.
— Той не ходи дори за мляко в „Ика“ без ловджийския нож и сачмената пушка. Вие тук в големия град си мислите, че Сигурд е писател, който пише за лова. Но той е ловец, който понякога си наумява да напише книга.
— Значи вероятно носи и пушка, и нож?
— Сигурд може да си забрави панталоните вкъщи, въобще няма да се учудя, но не и пушката. Винаги я носи със себе си, напълно заредена.
— Добър стрелец ли е?
— Познавам Сигурд от над шестдесет години. Виждал съм го да стреля с въздушна и със сачмена пушка от началото на петдесетте. Но никога не съм го виждал да пропуска изстрел, никога.
— Значи е ловец, рибар. Ходи ли на преходи на места, където може да се занимава с такива неща?
— Да, разбира се, че се случва да се отправи към река Бюске, когато сьомгата пуска хайвера си. Обича да ходи във вермландските гори на лов за вълци. Допада му и да наблюдава птици. Но както може би ви е известно, в тази страна има много гори и реки. Може да се намира на север или на юг, в резервата „Мосатреск“ в Лапландия или на полуостров Фалстербу в Сконе. Кой знае, може би си седи до езерото Лилдигерлемен и лови сивен само на няколко километра от къщата си.
Той махна с ръце в знак, че разговорът е приключил.
— Казвам ви същото, което казах на колегите ви. Нямам ни най-малка представа къде се е дянал.
Клаудия погледна лицето му, оловносивите очи, които непрекъснато се движеха в орбитите си.
— Братовчед ви вероятно е в голяма опасност. Сериен убиец е застрелял шестима от колегите му в Академията, но вие не изглеждате много разтревожен.
— Всички в цялата страна търсят Сигурд. Полицията го търси, вестникарските репортери и фотографи също. Търсят го и сестрите му, първите и вторите му братовчеди. Всички го търсят, но никой не може да го намери, никой. Как тогава би могъл да го намери един напълно непознат убиец?
Холгер Першон разбърка кафето си с десния си показалец и облиза старателно пръста си.
— Между другото двамата с братовчед ми никога не сме се харесвали. Въобще не бих се трогнал, ако някой вземе, че го застреля.
Станислав Косински седеше на сива изтъркана пейка в парка „Васа“. Вкочанените му пръсти се сключиха около угарката от цигара „Марлборо Голд“, която беше намерил до бордюра на улица „Атласмюрен“. Той поднесе бавно угарката към устните си и си дръпна. Струйките дим се извиха от ноздрите му, обгърнаха подутото му и зачервено лице.
Той се опита да не слуша, опита се да затвори съзнанието си за всяка дума, всяко име, но не беше възможно. Радиото стоеше на дървения плот на будката за сладолед, а звукът беше много увеличен. Извиращият от високоговорителите глас разказваше за убийствата в Шведската академия.
Станислав изплю няколко люспи тютюн зад дървената пейка и няколко микроскопични парченца чакъл, шито бяха залепнали за езика му. След това извади бутилката от вътрешния си джоб и отпи голяма глътка, остави евтината водка да се разлее по гърлото му.