Предишната нощ не му даваше мира.
Разговори на улицата, заглавия на вестници, ужасяващи сънища
След няколко минути му дотегна и хвърли угарката, реши да се махне от парка и шумното радио. Но нещо улови вниманието му — една дума — и той скочи от дървената пейка. Болното коляно се огъна под тежестта му и чакълът се разхвърча във всички посоки, когато Станислав закуцука към будката за сладолед. С подобно на спазъм движение пъхна главата си между стъклата и се втренчи във възрастния собственик.
— И-има… има ли награда? Онзи от радиото пет милиона крони ли каза?
Мъжът в будката огледа бездомника, погледна треперещите му пръсти и зачервеното и надрано лице.
— Да, пет милиона. Ще купувате ли нещо?
— Не.
Станислав си тръгна от будката и прекоси парка. Болката пулсираше в капачката на коляното му, но той се добра с усилие до моста „Санкт Ериксбрун“, без да спре, след което продължи към улица „Кунгсхолмсгатан“. От осем години странеше от тези квартали, но сега слезе по каменните стълби на полицейския участък в Нормалм, бутна вратата и докуцука до регистратурата. Очите му горяха от опиянение и очакване.
— Имам информация. Важна информация. За извършителя на убийствата в Академията.
Рецепционистката вдигна бавно поглед от монитора си.
— Тогава попълнете този формуляр, ако обичате.
Той погледна химикалката и дългия формуляр, след това показа дясната си ръка — деформирания палец, напоената с гной превръзка, покритите с корички от рани кокалчета.
— Не мога да пиша. В момента не.
Рецепционистката въздъхна леко, взе химикалката с дясната си ръка и обърна формуляра към себе си.
— Как се казвате?
— Станислав Косински. С-т-а-н-и-с-л-а-в К-о-с-и-н-с-к-и. Правилно ли го написахте? Косински със „с“. Имам приятел във Вроцлав, който се казва Коцински с „ц“. Не искам той да получи парите ми.
— С каква информация разполагате?
Той се огледа, а след това прошепна потайно:
— Знам как изглежда убиецът. Видях го.
— Видели сте го?
— Да. Бях в парка. В „Берцелиус“. В храстите. Опитвах се да спя, но ме събудиха. Имам проблеми със съня.
— Добре, можете ли да опишете външността на мъжа?
— Носеше черна шапка. И… как се казва… plaszcz.
Рецепционистката погледна живото ръкомахане на Станислав, опита се да го разтълкува.
— Яке? Палто?
— Да, палто.
— Имаше ли други отличителни белези? Как изглеждаше лицето му?
— Трудно ми е да обясня. Но знам още.
— Какво?
Той се поколеба, забарабани с пръсти по мраморния плот, преди да продължи:
— Кажете на началника си, че искам десет милиона. Иначе няма да кажа.
По лицето на рецепционистката се разля доброжелателна усмивка.
— Знаете ли, сигурно сумата на наградата е била определена от премиера, а не мисля, че той ще размисли.
— Добре — каза Станислав замислено, — казваме пет милиона. Нали написахте името ми правилно? Косински със „с“.
— Да, записах го. Е, имате ли да съобщите още нещо?
Той се наведе фамилиарно към рецепционистката през мраморния плот, от устата му се разнесе отблъскващият дъх на развалени зъби и водка.
— Знам какво каза убиецът в парка „Берцелиус“. Знам какво каза, преди да застреля писателя.
— Какво?
— Каза: Часът на отмъщението настъпи, Карл Билт.
Рецепционистката вдигна поглед от формуляра.
— Карл Билт ли? Министърът на външните работи на Швеция?
— Точно така. Карл Билт. Така каза убиецът.
10
Мотиви на Шведската академия:
заради благородния идеализъм, богатството на фантазията и одухотвореността на повествованието, които бележат нейното творчество
16 май 2012 година
Клаудия бързаше по самотния коридор — отиваше към асансьора на петдесетина метра по-напред. Когато мина покрай помещенията на групата, която разследваше убийството на Улуф Палме, не се сдържа да обърне леко глава и да надникне вътре. Зад стъклената врата етажерките бяха пълни с прашни папки със засекретени документи и стотици изрезки от вестници и снимки, много от тях избледнели, след като бяха престояли с десетилетия на тези рафтове.
И ние ли ще седим тук след двадесет и шест години?
С неприключено разследване за убийства.
Тя отклони поглед от измачканите от пипане изрезки и отпи глътка от черното кафе, което се плискаше в термочашата. Когато стигна до края на коридора, се качи на асансьора, притисна пропуска си към четеца за карти и натисна бутон — 1. Асансьорът се разклати и започна да се спуска към подземния етаж на сградата на Централното полицейско управление. Сама в кабината, Клаудия затвори очи и се подпря на стоманеното перило, умората вече започваше да си казва думата и пулсираше под клепачите й.