— Ало? Какво се е случило?
Заслуша се, напрягаше се да долови всяка дума, всяка подробност.
— След петнадесет минути съм там — отговори и изключи телефона.
Пъхна апарата в джоба си, махна бързо на Елена и стисна ръката на Георгиос. После издърпа каската и коженото яке и изскочи от спортен център „Бутшюрка“, дишането и стъпките й изпълваха нощта в предградието, докато прекосяваше тичешком паркинга. Малко по-късно вече летеше по пътя за Сьодертелие в посока към парка „Берцелиус“.
Среднощната тъмнина обгръщаше Вернер Столте, докато той прекосяваше Гамла стан[8] с бързи крачки. От другата страна на залива Салтшьон се виждаше лунапаркът — проблясващи светлини, възгласи и смях на хиляди хора. Но тук беше съвсем тихо, над сергиите танцуваха сенки, една скулптура сякаш оживя в полумрака.
Той извървя този маршрут за първи път на десетия си рожден ден, в късната есен на 1941 година. Тогава вечерната разходка му се стори загадъчна, величава. Държеше ръката на баща си и гледаше обгърнатите от сенки средновековни сгради, това беше началото на едно приключение. Сега, повече от седемдесет години по-късно, вървеше по същите улици — покрай двореца на Тесин и нагоре към улица „Шелагордсгатан“. По тези стръмни калдъръмени улици беше вървял по-често, отколкото можеше да си спомни, но сега усещането беше различно. Това не беше началото на едно приключение, а краят.
Скоро стигна до площад „Бренда Томтен“. Кестенът разстилаше клоните си над триъгълното площадче и Столте погледна към короната му, запита се дали някога отново ще види белите му цветове. След това продължи към дървената врата на „Шиндстюгатан“ и въведе кода с изтърканите стоманени бутони. Заключващият механизъм се отвори с цъкване и Столте влезе в сградата. С предпазливи крачки слезе по стълбището към мазето, привеждаше се под гредите на тавана и белите чугунени тръби, на челото му още личеше белегът, с който се беше сдобил на четиринадесет години. Тогава бързаше за срещата и забрави да се наведе — грешка, която повече не повтори.
Слезе в мазето, мина с бързи крачки покрай стария парен котел и килера и се насочи към стоманената врата в края на коридора. Най-горе над вратата имаше ръждясала ламаринена табелка: РАЗПРЕДЕЛИТЕЛЕН ШКАФ — ДОСТЪПЪТ ЗАБРАНЕН.
Той отключи стоманената врата и влезе в тъмния килер. Щом запали фенерчето, в снопа от светлина се появи овехтяло електрическо табло. Столте отвори вратата и се вгледа в тухлената стена, която се криеше зад ламарината. В хоросана беше зазидан равностранен триъгълник, чиито страни бяха от почерняла с годините сребърна сплав. До горния и левия ъгъл на триъгълника бяха написани две различни думи, всяка с височина на буквите един сантиметър — шестнадесет сребърни букви, излети във вътрешността на стената. От долния рафт на шкафа Столте взе избиван за гвоздеи и притисна върха му към осем от почернелите букви, една след друга, като изписа нова дума — име.
Когато докосна последната буква, сребърната конструкция издаде механичен звук и в зида се очерта процеп. Тухлите започнаха бавно да се отдръпват встрани върху релси в настлания с варовикови плочи под и скоро в стената се отвори тесен тунел. Високият Столте отново се наведе и тръгна през леко наклонената каменна шахта към приглушената светлина в края на прохода, на десетина метра навътре в скалата. Когато стигна там, пред него се разкри широка стая. От тавана висеше полилей с излети восъчни свещи, пламъчетата им потрепваха неспокойно.
Подземната стая беше пълна с вещи, в полумрака се криеха красиво подвързани книги, произведения на изкуството и отдавна забравени редки научни инструменти. Покрай каменните стени бяха наредени етажерки с книги в дълги редици, рафт след рафт с издания от евтина хартия и други с подвързии от марокен. Зад витрините се съхраняваха кореспонденция и ръкописи на ръчно пресована ленена хартия.
До зиданата камина на фотьойли от козя кожа седяха мъж и жена. Жената беше на възрастта на Столте, а мъжът — няколко години по-млад. Тримата бяха прекарали голяма част от живота си в тази подземна стая, тук бяха създали връзки, по-силни от семейните, по-силни от кръвните, но извън тези стени бяха чужди един за друг. Такава беше уговорката.
Той пристъпи бавно по каменния под и седна в едно от креслата, срещна погледа на другарите си, но не промълви нито дума. Чуваше се само пращенето от камината, цепениците скимтяха като бити кучета. До Столте имаше гардероб от първото десетилетие на XIX век, олющените му врати бяха широко отворени, а рафтът зееше празен. Той се вгледа в изпразнения гардероб и най-накрая наруши тишината.