— Значи това е много хубава снайперска винтовка?
— Една от най-добрите в света. Но е интересен най-вече един детайл, а именно свойствата на ръждата в цевта на пушката.
— Ръждата?
Ларшон кимна и поглади черното лаково покритие на пушката.
— Цевите на пушките са изключително податливи на ръждясване и за това има просто обяснение — отлаганията от барут са хигроскопични и освен това съдържат соли. Това означава, че се получава електролиза, когато металните отлагания и остатъците от олово реагират с…
— По същество, Франк.
— В тази пушка няма ръжда.
— Никаква ли?
— Пушката е използвана редовно през последните години, дори много редовно. Но в цевта няма локална корозия, нито отлагания от снаряди, нито дори едно петънце ръжда. Никога не съм виждал нещо подобно.
Тя се втренчи във възрастния криминалист, проследи всички движения на тялото му, когато той стана от стола и започна да снове напред-назад между бетонните стени.
— Сигурно ежедневно е смазвал цевта на пушката с разтворител за медни остатъци, с часове я е чистил с фосфор-бронзова четка. Възвратните пружини и нефиксираните части е мазал със смазка — всеки ръб, всяко винтче. Нулирал е прицелното устройство с точност до милиметър, нагласил е оптималния контраст на лещите на окуляра. Успял е да калибрира перфектно лазерния мерник.
— Дяволите да го вземат, от твоята уста звучи като произведение на изкуството.
— То си е, Клаудия.
Изведнъж в стаята отекна пронизителен сигнал, след това още един. Франк Ларшон потърси в джобовете на панталона си, в джоба на ризата, попипа с ръка върху претрупаната работна маса. След петия сигнал намери мобилния телефон под една разтворена папка.
— Ало?
След това не промълви нито думичка повече, не зададе нито един въпрос, не направи нито един коментар, слушаше гласа в слушалката в пълна концентрация.
Клаудия седеше на дървеното столче на няколко метра от него и го наблюдаваше внимателно. От три и половина години работеше заедно със специалиста по обща криминалистика, до момента по десетина разследвания за убийства в цялата страна, но сега в погледа на Франк Ларшон се появи нещо, което не беше виждала никога преди.
Учудване, удивление.
Когато той затвори телефона, тя стана от столчето и го погледна.
— Какво се е случило?
Отговорът му се забави няколко секунди, той навлажни устните си, подпря се на плота на масата.
— Криминалистите ни са изследвали апартамента на Орвар Шеле — каза Ларшон най-накрая.
— И?
— В шевовете на яката на сакото му от рипсено кадифе са открили микрочип — проследяващо устройство.
— Проследяващо устройство? Какво означава това?
— Това — отговори той — означава, че убиецът използва същия вид високотехнологично оборудване за проследяване, като например американското разузнаване.
— А как, по дяволите, работи тази проследяваща техника?
— Съвсем просто е. Използва се цифров радиоприемник, а микрочипът действа като предавател. Ако чипът се сложи в дреха, е възможно да се открие човекът, който я носи.
— Да не искаш да кажеш, че убиецът може да открие всеки? Където и да било?
Франк Ларшон бавно Свене глава с почти незабележимо кимване.
Сигурд Вилхелмсон вдиша дълбоко, остави аромата на опушен костур да изпълни ноздрите му. Намираше се в почти пресъхнало тресавище на няколко километра западно от норвежката граница, мястото имаше формата на долина между две плата. На североизток, от шведската страна, се виждаха няколко планински върха — голи масиви, където снегът още не се беше стопил. В останалите посоки боровите гори се разстилаха над земята като зелени вълнени одеяла.
Веднъж в миналото беше идвал тук — първият му преход в началото на седемдесетте. Сега се беше върнал, може би за да затвори един кръг, тази мисъл му се струваше привлекателна. Подобно на дъговите пъстърви — след като са се отдалечили на хиляди километри от речното устие, където са прекарали детството си, през чужди морета и бурни води, накрая се завръщат в реката, където са израснали, към произхода си.
Това щеше да бъде последният му преход, знаеше го. Болестите в тялото му нямаше да позволят повече натоварвания. Такива бяха мислите на Сигурд Вилхелмсон, когато забеляза фигурата, появила се до каменната могила точно под планинското било. Движенията й бяха прекалено равномерни, за да принадлежат на мечка, прекалено дръзки, Вилхелмсон веднага го забеляза. Северните елени пък не бродеха сами по платата като това същество.