Фигурата скоро придоби форма, а след това — добре познати черти на лицето. Беше човек, облечен с черен балтон, ниски обувки и килната назад на темето шапка. Приближаваше се с бързи крачки към лагера, спря чак до скалата само на няколко метра разстояние.
— Добър вечер.
Вилхелмсон кимна в отговор и изтри следите от тютюна за смучене от горната си устна, докато наблюдаваше мъжа.
— Трябва да призная, че ме изненада. Не очаквах да срещна човек тук в пустошта, още по-малко пък теб.
Върху торфа между двамата мъже имаше четири повалени борови дънера върху ивица от камъни, те тлееха кротко под връзка димящи хвойнови клонки. Над дънерите висяха половин дузина сладководни риби, набучени на издялани борови клони.
— Виждам, че си направил огнище от дънери.
— Да, то е за предпочитане, когато имаш предостатъчно време, но малко гориво.
Малките рибки се поклащаха над лагерния огън с разпорени кореми и оголени гърла. Вилхелмсон махна към опушения си улов.
— Гладен ли си? Улових костур и няколко лъчеперки от едно малко езеро и има повече храна, отколкото мога да изям сам.
— Няма да ти откажа. Пътувах дълго и нямах време да мисля за провизии.
— Вземи каквото е останало.
Мъжът седна на един от покритите с мъх камъни и започна да яде мълчаливо, поглъщаше бързо костурите един след друг. Пъхаше и главите им в устата си, дъвчеше старателно, преди да изплюе разтрошените парченца от хрущяли и рибните люспи. След малко вдигна очи и погледна сачмената пушка, която стоеше опряна на палатката на няколко метра от него.
— Хубава пушка имаш. „Браунинг В25“, ако не греша.
— Да, точно така.
— Красиво оръжие. Жозе Бертен ли е гравирал приклада?
— Не, Луи Вранкен.
Над поляната отново се спусна тишина, чуваха се само отделни звуци, когато непознатият изсмукваше някоя рибена кост или облизваше пръстите си.
— Колко странно, че случайността те е довела дотук, до това тресавище далеч в пустошта.
— Няма нищо общо със случайността. Дойдох по определен въпрос — да се срещна с теб.
Вилхелмсон поглади бавно с ръка наболата си брада.
— Тук има само гора, голи планини и блата, докъдето стига погледът. За да ме намериш по тези краища, ти трябва обонянието на вълк или зрението на северен мишелов. Да не би да имаш носа на вълк или очите на мишелов?
— Не, но имам ето това.
Мъжът извади една кутийка от джоба на балтона си — електронен уред със сгъваема антена и екран от течни кристали.
— Това е дигитализиран локатор, а в десния ти ботуш има микрочип. Така успях да те открия тук сред пустошта.
Вилхелмсон разгледа сребристия инструмент.
— Напредъкът на техниката е поразителен. В юношеските ми години през шедесетте ме омагьосваше транзисторът. Баща ми имаше „Луксор 4096W“, беше ми позволено да го разглобявам и сглобявам отново и отново, за да разбера устройството му. Инженерната наука е интересна, трябва да го призная. Но какво, по дяволите, търси този микрочип в ботуша ми?
— Става въпрос за отмъщение.
— Отмъщение?
— Да, за сторената неправда.
Вилхелмсон не поиска по-подробно обяснение, а обмисли мълчаливо получения отговор.
Тогава мъжът се наведе към него.
— А как си със здравето? Болен си от две болести, а както разбирам, и двете са смъртоносни.
За първи път на лицето на Вилхелмсон се появи намек за удивление — леко свиване на мускулите около очните кухини.
— Половин Йемтланд вече знае за рака, който е обхванал дебелото ми черво — докторът се погрижи за това. Само три месеца успя да си държи езика зад зъбите. Но откъде, по дяволите, знаеш за болестта на кръвта ми? Никой не знае за нея. Дори сестрите ми, а те са си поставили за цел в живота да си врат носа в чуждите работи.
— Отбих се в къщата ти до Биспгорден. Там, най-долу в чекмеджето на скрина ти, намерих опаковка от специално отпуснато лекарство — „Гливек“. Ако съм разбрал правилно, то се използва, когато се разболееш от остра лимфобластна левкемия.
— Точно така. В тялото ми има две болести, които се надпреварват коя да ме довърши. Отначало мислех, че ракът на дебелото черво ще надделее, но вече не съм сигурен.
— Болестите ти ме разтревожиха много. Ами ако беше умрял, преди да имам възможност да отмъстя, какво щях да правя тогава?
— Но сега си тук, а както виждаш, аз съм още жив. Мога ли да ти предложа кубинска пура?
— И нея няма да ти откажа.
Вилхелмсон извади тенекиена кутия от раницата си, отвори я, извади две пури „Хабанос“ и хвърли едната на мъжа от другата страна на лагерния огън. Двамата отрязаха много прецизно краищата на пурите, запалиха върховете им от огъня. След това се спогледаха мълчаливо, лицата им блестяха на светлината на вечерното слънце.