— Завист? Да не искаш да кажеш, че е неуспял поет, чиито стихове са били отхвърлени?
— Искам да кажа, че литературата вероятно заема централно място в живота му.
Клаудия стана бавно от бюрото и тръгна през сумрачната стая, трите безсънни денонощия напомняха за себе си във всяко нейно движение. Очите я заболяха, когато погледна към часовника — към секундната стрелка, която се движеше безмилостно по циферблата.
— Що за човек е той?
— Невъзможно е да знаем — отговори Микаела, — но пък можем да констатираме какъв не е. Не работи обикновена работа от девет до пет, а и като цяло е слабо вероятно да работи. Няма семейство, деца, вероятно и приятели.
— Откъде знаеш?
— Повечето серийни убийци страдат от ананкастно разстройство на личността, което прави невъзможни продължителните връзки или задържането на една и съща работа, но има и друга причина.
Микаела посочи лявата си китка — въображаемия часовник, който липсваше на ръката й.
— Времето.
— Времето ли?
— Да, в продължение на пет години е оставял кафяви пликове за писма в Стренгнес и Гьотеборг, а може би и на други места. Смазвал е цевите на пушките си с часове. Изучавал е задълбочено членовете на Академията, прониквал е в жилищата им, крил е микрочипове в дрехите им.
— Да, изглежда, че графикът му е запълнен.
— Именно, а в такъв случай не може да ходи на работа всяка сутрин в осем. Не може да взима децата от детската градина в три. Не може да води нормален живот, просто няма време. А и финансовото му положение — то също е интересно.
— Какво имаш предвид?
— Харчи големи суми, но вероятно няма работа — това води до един налагащ се от само себе си допълнителен въпрос.
— Откъде, по дяволите, идват парите?
— Точно така. Или ги набавя от криминална дейност, например с банкови обири.
— Като Лазерния човек?
— Да, или пък има някакво състояние, може би наследени пари. Едно е сигурно — разполага с големи суми.
Клаудия веднага промърмори една-единствена дума:
— Данъчната служба.
— Какво?
— Убиецът не е припечелил нито крона от няколко години, нали?
— Вероятно не.
— Значи няма обложен с данък годишен доход. Така че се обади на Данъчната служба и направи списък на всички, които са декларирали нулев доход през последните пет години. Сигурно става въпрос за десетки хиляди души, но…
— Но си струва да се опита — каза Микаела решително и записа в бележника си.
Клаудия погледна изтощено към балатума на пода, където бяха струпани вестници от няколко държави: The Academy Murders, Les assassinats de I’Academie, Akatemia-tappajat, Vermoord Academy[33]. Тя откъсна поглед от заглавията с удебелен шрифт и се обърна отново към Микаела Далстрьом.
— Какво още можеш да кажеш за убиеца? Кажи ми всяка подробност, която ти хрумва.
Микаела погледна с крайчеца на окото си към дългите списъци на екрана и се поколеба, преди да каже:
— Сега стрелям напосоки.
— Слушам.
— Както казах, само предполагам, няма доказателства, че…
— По дяволите, Микаела. Изплюй камъчето!
Микаела отново намести очилата си и леко повдигна лъскавите черни рамки.
— Мисля, че убиецът живее при близък роднина.
— Защо смяташ така?
— Серийните убийци, които страдат от зависимо личностово разстройство, често се нуждаят от помощ, за да се оправят в ежедневието, в противен случай са безпомощни.
— И убиецът на академиците страда от такова разстройство?
— Убедена съм в това. Той е способен да планира и изпълнява сложни деяния, използва високотехнологично оборудване, за да проследява жертвите си, отстранява отпечатъците си с клинична прецизност. Но с прости дейности като тези да купи кутия мляко със средна масленост от „Консум“ вероятно не е в състояние да се справи. Удивително често се оказва, че серийните убийци живеят с член на семейството, който се грижи за ежедневните задачи.
— Някой, който да им купува млякото?
— Да.
Клаудия се наведе толкова рязко над бюрото, че мониторът се разтърси.
— Мислиш ли, че този човек знае тайните на убиеца?
— Може би, ако изобщо има такъв човек.
Клаудия пак погледна ръчния си часовник.
— Дяволите да го вземат! — възкликна тя и тръгна към вратата. — Трябва да бягам, оперативката е започнала вече.
— Клаудия, трябва да те попитам нещо, имаш ли време?
— Не.
Защо отиде точно при него?
Клаудия спря на вратата, обърна се.