— Ханс Екберг и Лисбет Хансон?
— Точно така. Разбира се, мерките за сигурност около фермата на семейство Екберг в покрайнините на Бурленге са значителни. Опитваме се да наблюдаваме всеки квадратен метър, всяка проклета стопанска постройка, но става въпрос за площ от 240 хектара.
Временно изпълняващата длъжността началник на Националната оперативна група Лена Бувин подсвирна.
— Това е по-голям район от Сьодермалм.
Началникът на Службата за охрана кимна.
— В границите на фермата на Екбергови са разквартирувани осемнадесет служители на звено „Лична охрана“, денонощно. Освен нашите кадри има и двадесетина полицаи от запаса. Но огромният земеделски имот е разположен на плато, върху широко открит терен. От северозападната страна на фермата има иглолистна гора, там е невъзможно да се осигури охрана за цялата територия. В останалите посоки има ниви с ръж и овес.
— С други думи, свободна видимост за снайперист.
— Именно. Ако извършителят има PSG 90, може би оборудвана с термовизионен мерник, тогава това, за съжаление, е идеално място за снайперист.
Фрида Сетерлунд вдигна поглед от бележника си.
— Защо не доведем Екберг в управлението? Или да го заведем на друго сигурно място?
— Говорихме с него с часове, но той отказва да напусне фермата и семейството си.
Рутман отпи отново от минералната си вода и продължи:
— Що се отнася до Лисбет Хансон, знаете какво е положението. Не можем да я преместим от отделението по ЕКМО, не можем и да затворим университетска болница „Каролинска“. Това означава, че тя се намира в сграда, където денонощно влизат и излизат хиляди души — персонал, пациенти, роднини. Освен това болничната среда е особено сложна, това е място, на което необичайното поведение се смята за нормално. Куцане, писъци, превързано лице, обилно кървене — всичко това е напълно нормално в една болница. Тези фактори улесняват извършителя и затрудняват нашата работа.
— А проклетите микрочипове не подобряват положението — каза Льовден. — Както сигурно вече знаете, технолозите от Националната криминалистична лаборатория откриха седемнадесет микрочипа и…
Франк Ларшон поклати глава — предпазливо, за да не разлее топлото какао в пълната чаша.
— Току-що говорих с колежката ми Ева Гунаршон. Вече са открили двадесет и осем микрочипа.
Всички погледи в стаята се насочиха към прошарения криминалист.
— Двадесет и осем?
— Да, а три от тях са открити в стопанството на Сигурд Вилхелмсон до река Индалселвен.
Франк Ларшон остави внимателно чашата.
— Преди по-малко от два часа криминалистите от полицейското управление на Вестерьотланд започнаха да изследват фермата на Вилхелмсон. На таванския етаж намериха три чифта туристически обувки и във всичките имаше цифрови микрочипове, пъхнати между гумената подметка и тока. Предполагаме, че Вилхелмсон е обут с четвъртия чифт, едва ли е тръгнал на преход по чорапи, а в тези обувки вероятно има още един микрочип.
— Значи убиецът има възможност да проследи и открие Сигурд Вилхелмсон?
— Да, вероятно.
В стаята настана тишина, чуваше се само механичният звук на вентилатора на тавана — боядисани с бял лак метални перки, които се въртяха бавно над заседателната маса. След десетина секунди Льовден наруши мълчанието с примирена въздишка.
— А нямаме никакви следи, нищичко.
— Имаме нещо.
Всички в стаята се обърнаха към закръгления силует, който стоеше подпрян на перваза. Биргер Шьолин направи няколко крачки към центъра на стаята и повтори добре познатите думи:
— Винаги съм те презирал, проклет самодоволен мръсник такъв.
— Последните думи на Сикстен Йерпе?
— Да. Знаем, че Йерпе е познавал и презирал убиеца, това е единствената ни истинска следа.
Той седна до масата и продължи:
— Може да е съседът на Йерпе. Може да е някой съученик от тридесетте или назначен по заместване служител във видеотеката, от която е вземал под наем порнофилми. Може да е рецензент от, Дагенс Нюхетер“, който…
— Добре, we get the point![35] Може да бъде абсолютно всеки. Може да е уличен продавач, който е продал хотдог с картофено пюре на Йерпе през 1947 година.
— Именно, Ролф. Затова двама следователи от Криминалната полиция се опитват да направят списък на всички, с които Йерпе се е срещал — абсолютно всеки човек, с когото се е запознал през своите осемдесет и три години живот, до последния продавач на хотдог.
На устните на Ролф Хедлунд се прокрадна студена усмивка.
— Дяволите да го вземат, списъкът ще включва половин Европа.