— Тази нощ се започна и никой не може да го спре.
— Боже мой.
— Какво ще правим? — попита жената ужасено.
— Нищо не можем да направим. Нищо.
Вернер Столте затвори очи и отново прошепна:
— Започна се.
Клаудия се промуши под синьо-бялата полицейска лента. Пред нея светлинните снопове шареха около бронзовата статуя, около каменните стълбове на Карл Милее, в нощта отекваха шумни гласове. Откъм храстите птиче грозде се долавяха монотонни сигнали — детектор за метал, скрит сред тъмните листа.
На улица „Хамнгатан“, зад чугунената ограда, бяха спрели минувачи, тя различаваше сълзите и любопитните им погледи. Когато продължи по чакълената алея, зърна няколко полицаи в сумрака в североизточния край на парка. В средата на групичката стоеше криминалният инспектор от Нормалмския полицейски участък — мъж, за когото често бе слушала, но никога не беше срещала.
Проблеми.
Ще има проблеми.
Когато тя стигна до групичката, той продължаваше да разговаря с дежурните полицаи, без да сваля поглед от покритото мъжко тяло, което лежеше безжизнено до краката му.
— Клаудия Родригес, следовател от Национално звено „Убийства“.
Той бавно вдигна глава, отправи й поглед, който не се поддаваше на тълкуване.
— Дявол да го вземе. Мислех, че всички от Национално звено „Убийства“ са плешиви старчета.
— Не съвсем всички.
— Виждам. На вас сигурно ви остава половин век до пенсия. Казвам се Ролф Хедлунд — добави той и стисна здраво протегнатата й дясна ръка.
— Е, какво се е случило? Грабеж?
— Неуспешен опит за грабеж, струва ми се — отговори той. — Негодникът е нападнал Рюдквист, но се е паникьосал и е избягал. Без парите, портфейла или мобилния му телефон.
— Нищо не е било откраднато? Изобщо ли?
— Не, доколкото знаем.
— Кой е пристигнал пръв?
— Един от патрулите ни от Йостермалмския участък — Гран и Робертсон.
Той махна с ръка към двамата дежурни полицаи и дръпна от цигарата си, гъстият сив дим обгърна главата му.
— Ако трябва да съм съвсем откровен…
Той замълча, сви рамене.
— Какво?
— Ами не разбирам защо за случая е уведомено Национално звено „Убийства“.
Тя не каза нищо, а го изчака да продължи.
— Вие се заемате със сложни случаи, нали? Неразкрити убийства в затънтената провинция. Но тук не е Хюдиксвал или Шьовде, това е Сити[9].
— Да, разбира се — отговори тя. — Знам къде се намираме.
Той посочи с широко движение на ръката към тъмните улици на Йостермалм.
— Имаме десетина патрула в околността. Също и кучешки патрули, разузнавателен хеликоптер. До час-два ще хванем негодника.
— Надявам се да се окажете прав. Не бих отказала да се наспя добре тази нощ.
Тя се приближи към безжизненото тяло на чакълената алея, погледна очертанията под жълтото велурено одеяло.
— Значи това е Хюберт Рюдквист?
— Бил е Хюберт Рюдквист. За последен път в живота си е връчил Нобеловата награда.
Клаудия приклекна до застреляния член на Шведската академия, дръпна одеялото до гърдите му. Лицето му беше покрито със съсирена кръв — тъмночервени ивици от косата чак до шията, почти незабележима входяща рана в челото, зейнала изходяща рана на тила.
— Доста необичайно.
— Следите от барут ли имате предвид?
Тя кимна.
— По цялото лице, дори и по яката на ризата.
— Да, необичайно е, но може да има стотици обяснения. Може би изстрелът е бил произведен отблизо или пък оръжието на убийството е било дефектно.
— Може би.
Хедлунд долови колебанието в гласа й и очите му веднага се свиха в тъмнината. Тя видя как мускулите по долната му челюст се стегнаха.
Ще има проблеми.
От другата страна на парка се виждаше заливът Нюбрувикен, между завързаните за брега лодки мъглата се стелеше като воал, в катраненочерната вода на езерото Меларен се отразяваха улични лампи и неонови светлини. В градината пред хотел „Бернс“ се бяха събрали стотина души, облечени празнично, отчаяни, и сред тях изпъкваше едно женско лице, загрозено от сълзи и размазана очна линия.
— Жената с червената рокля — тя е съпругата на Рюдквист, нали?
— Yes.[10]