Хвана се здраво за кормилото на мотоциклета, докато прекосяваше по диагонал автобусната отбивка и минаваше през кръстовището, след това продължи под бетонните конструкции на магистралата за Есинге и спря на „Рециус вег“ 5. Шумът от мотора заглъхна между постройките и Клаудия се затича през големия комплекс на Каролинския институт в посока към главния вход на отделението по съдебна медицина. Там притисна лицето си към заключената врата и погледна във фоайето през влажното от росата стъкло на прозореца. Щом видя празната рецепция, отново набра номера, но никой не отговори.
— По дяволите.
Тя пъхна мобилния телефон в задния си джоб и заудря по синята метална каса — отначало предпазливо, след това с всички сили. Стъклата на вратата затрепериха и скоро през преддверието дотича мъж, тя веднага позна младия лаборант. Пер Вилкинсон й махна иззад прозореца, докато изненадан и въодушевен се бореше с ключалката. Когато най-накрая успя да отключи, той се усмихна щастливо и отвори широко вратата.
— Нима си станала толкова рано, Клаудия? По убийството на Рюдквист ли работиш?
Тя мина през вратата и кимна кратко в отговор и на двата въпроса, не искаше да води излишни разговори, знаеше колко приказлив може да бъде Вилкинсон.
— Франк Ларшон е тук, нали?
— Да, да, разбира се. Ела. Между другото, още ли се боксираш?
— Понякога.
Прекосиха фоайето и Вилкинсон я погледна любопитно, жаден за компания по време на самотното нощно дежурство. Изведнъж вдигна юмруци и ги размаха шеговито във въздуха.
— Аз се боксирах в юношеските си години, разказвал ли съм ти? Всъщност доста ме биваше. Бихме могли да си организираме спаринг среща някой път. Какво ще кажеш? На „Санкт Ериксплан“ има боксов клуб.
— На „Уденплан“ — поправи го Клаудия, без да отговори на въпроса. — Франк в аутопсионната зала ли е?
— Да, нали ги знаеш какви са. Той и съдебните лекари цяла нощ се занимаваха със своите…
— Да, знам какви са.
Тя спря, погледна го.
— Виж какво, Пер, няма да те безпокоя повече. Мисля, че ще намеря пътя и сама.
Тя вдигна ръка за бърз поздрав и продължи по коридора, мина покрай автомата за кафе и затворената работна зала на съдебните токсиколози. Зад гърба си чу бързи стъпки от твърди гумени подметки върху прясно измития балатум. Когато я настигна, Вилкинсон каза задъхано:
— Не се притеснявай, Клаудия. Не ме безпокоиш.
Той докосна рамото й с дясната си ръка.
— Я кажи, има ли нещо ново за убийството на Рюдквист?
— Не, нищо.
— Нито Свенения, нито следи?
— Нищичко.
— А, между другото — каза той внезапно. — Хюберт Рюдквист е написал есе за смъртта, знаеше ли? Преди малко го чух по радиото.
На мястото, където коридорът се разделяше, тя зави наляво и разгледа пресованите метални табелки по протежението на тухлената стена — ЗЪБОТЕХНИЧЕСКА ЛАБОРАТОРИЯ, ГЕНЕТИЧЕН АНАЛИЗ. В същия момент Вилкинсон избухна в смях и пак сложи ръка на рамото й.
— Сега това есе сигурно ще стане бестселър, не мислиш ли? Убийството е най-добрият рекламен трик на света.
Тя спря рязко пред боядисаната с бяла гланцова боя врата.
— Слушай, Пер, трябва да поговоря с Франк. Доскоро.
Зад себе си долови гласа на Вилкинсон, но не чу сбогуването му, защото влезе в аутопсионната зала. Осветлението беше изгасено, но лампата на аварийния изход светеше в тъмнината, съседните помещения се виждаха ясно на зеленикавата светлина. Зад една притворена врата Клаудия съзря хладилни шкафове и номерирани метални чекмеджета. Тук се съхраняваха стотици мъртви тела — жертви на престъпления и злополуки, хора, сложили край на живота си, но мирисът на смърт бе премахнат с помощта на антисептични почистващи препарати или напълно беше изчезнал на четириградусовата температура. Щом стигна до последната врата, Клаудия спря и огледа облицованата с бели плочки зала.
Франк Ларшон стоеше до една аутопсионна маса от неръждаема стомана. Върху найлона, с който беше покрита, лежеше голо мъжко тяло, съсирената кръв и оголеният череп блестяха на яркобялата светлина от луминесцентните лампи.
Тя не можа да сдържи усмивката си.
— И тук ли, Франк? В аутопсионната зала, на половин метър от труп?
Специалистът по обща криминалистика се обърна с нащърбена чаша в лявата ръка.
— Я виж ти… Здравей, Клаудия.
Тя влезе с решителни крачки в аутопсионната зала и застана до него.
— Май никога не съм те виждала без чаша какао.
— Всички имаме своите пороци — отговори той. — Аз обичам топло какао.