21
* Приема отличието, но не паричната награда
Мотиви на Шведската академия:
за неговото наситено както с идеализъм, така и с хуманност творчество, чиято свежа сатира често се преплита със самобитна поетична красота
18 май 2012 година
Стокхолмската нощ беше тиха, единствените звуци на улица „Руслагсгатан“ идваха от едно западнало кафене, чиито тенти и прозорци бяха украсени с изтъркани от неблагоприятните атмосферни условия букви: „Кафене Нашата“, винаги отворено“. Три електрически крушки се опитваха да осветят помещението, в полумрака почти не се виждаха трохите, прахът и мъртвите насекоми. На бара седяха няколко таксиметрови шофьори и говореха със собственика, понякога смехът им отекваше между боядисаните в зелено стени.
В уединен ъгъл зад автомата за цигари седяха Клаудия и Лео, на масата им беше разгърнато извънредното вечерно издание на „Афтонбладет“.
— Знаех, че Йеглерц е способен на какво ли не, на всичко. Но не вярвах, че е способен на това.
Клаудия промърмори думите под носа си, докато гледаше заглавията и добре познатите снимки. На средната страница на вестника имаше статия, в която подробно се описваше как тя се беше противопоставила на ръководството на полицията, как Лео се беше представил за полицай в Борсата, как двамата заедно бяха саботирали работата по разследването на най-големия криминален случай от убийството на премиера Улуф Палме насам. Не пишеше дори ред за откритието им в подземието на Академията, нито думичка.
С изморени очи Лео погледна снимката на директора на Национална служба „Полиция“, отговори му студеният поглед на Род Йеглерц.
— Дали е направил всичко това само за да се изгаври с теб и Ларш Льовден?
— Не, всъщност той пет пари не дава за нас. Просто си търси две изкупителни жертви.
— Изкупителни жертви?
— Ако попиташ някого от групата, която разследва убийството на Палме, защо не са разрешили случая за двадесет и шест години, те ще се оправдаят с аферата „Ебе Карлсон“. Ще кажат, че Ебе Карлсон и Ханс Холмер са провалили разследването с кюрдската следа и собствените си частни разследвания. Удобно е да хвърлиш цялата вина за провала на двама души.
— Значи Йеглерц иска ние да изиграем ролята на Карлсон и Холмер?
— Именно. Ако всичко отиде по дяволите, ако убиецът на академиците се изплъзне, ако успее да ги избие до крак, Йеглерц ще стовари цялата вина върху нас. Той е хитър. Единственият ни шанс е да разрешим този проклет случай сами.
— Напълно ли си…
— Да, напълно сигурна съм.
Клаудия се втренчи през прозореца: в сумрака покрай пешеходната алея бяха паркирани няколко таксита, автомобил на „Пътна помощ“, куриерски автомобил със запален двигател.
— Надявах се да разберем нещо от Столте — промърмори тя, — да ни даде някоя следа, от която да продължим. Но не стана така и сега имаме два проблема.
— Какви?
Клаудия вдигна палеца и показалеца си.
— Първо, нямаме нито една следа. Второ, не знаем къде се намира убиецът.
— Не съм завършил полицейската школа, но съм чел купища криминални романи и това ми звучи като два огромни проблема.
— Така е.
— Е, какво ще правим?
— Ще ядем — отговори тя и отхапа голяма хапка от сандвича си с шунка. — Трябва да хапнем нещо, иначе няма да ни стигнат силите.
След като опита сандвича с риба тон, Лео се огледа в мрачното кафене.
— Каквото и да говорим за това капанче, да ме вземат дяволите, ако този сандвич не е най-вкусният, който съм ял през живота си.
Докато ядеше, той продължи да разлиства вечерния вестник, прочете за убийствата на академиците, за Службата за охрана, за златистите дърволази и изведнъж се вцепени.
— Клаудия…
— Да?
— Те пишат… за него.
— За кого?
— За мъжа ти.
Без да оставя сандвича с шунка, Клаудия прегледа статията, по лицето й не помръдна нито мускул, докато четеше, тя не промълви нито думичка, а продължи да яде бързо. Над рамото й Лео виждаше части от написаното: петте години в университетската болница „Каролинска“ в Худинге, перманентната кома, няколко думи за някаква полицейска акция в Албю, престрелка. Накрая погледът му беше привлечен от снимката в левия ъгъл на страницата — сега споменатият в текста мъж придоби лице и име.
— Микаел Станкович?
— Да. Микаел.