— Бенджамин! Бенджамин! — извика той, когато заехме местата си. — На всички в Ипсуич им е мъчно за теб — усмивката на лицето на стария негодник се разшири. Той стана, отметна богатата си наметка и протегна ръка. — Радвам се да видя, че чичо ти отново е благосклонен към теб.
Бенджамин стисна ръката на стария шарлатанин.
— Добри ми мастър Скозби, слава Богу, че си с нас! Ние от Ипсуич… — господарят ми не довърши изречението си.
Скозби ме изгледа още веднъж презрително и се обърна.
Останалата част от свитата се върна към месото и зеленчуците на трапезата.
— В името на Бога, господарю — промърморих, — защо кардиналът е назначил Скозби за лекар на кралица Маргарет? Той лекува всичко с пиявици и още повече пиявици!
— Мастър Скозби има своите добри качества — отвърна Бенджамин. — Просто някои хора не го разбират.
— Да — прошепнах, — особено пациентите му. Но нищо не могат да направят по въпроса, защото повечето са мъртви!
Господарят ми се усмихна леко, поклати глава и започна да се храни. Огледах хората около себе си: груба и неприветлива сбирщина мошеници с тъмни дрехи и кисели физиономии. Бяха малка, враждебна група, обединена от хленченето по някогашното си величие. Всички бяха родом от Англия, отпътували за Шотландия с Маргарет, когато се беше омъжила за крал Джеймс. Говореха за мъртвия крал с уважение, дори с благоговение. Отначало не можах да определя истинското естество на връзката им с прогонената шотландска кралица. Стори ми се, че е страх, примесен с уважение, защото Маргарет се държеше на разстояние, но след няколко дни промених мнението си: тя ги плашеше, но те все пак бяха свързани с нея като единствен път към богатството и разкоша. Разбира се, имаше и изключения. Мелфорд изглеждаше по-скоро безразличен, отколкото уплашен; освен това приемаше сериозно задълженията си. Където и да отидеше кралицата, той я следваше и аз се питах дали не й осигурява и нещо друго освен защитата. Скоро, след като пристигнахме в Тауър, споделих това с Бенджамин и той ми се видя изненадан. Седна на ръба на леглото си и поклати глава.
— Кралица Маргарет не е задоволена плътски — заяви той за мое изумление.
— Откъде знаеш, господарю?
— О — отвърна той небрежно, — лицето я издава. Мелфорд може и да спи с нея, но не я задоволява.
Погледнах го с шеговито учудване. Знаех, че Бенджамин има своите тайни, но не го смятах за познавач на жените.
— Виждаш ли, Роджър, мъжете приемат жените като средство за изживяване на невероятно удоволствие — той се прокашля — или поне някои. Малко мъже смятат за част от своите задължения да доставят на жените удоволствие и да ги задоволят напълно — той ми се закани с пръст. — Помни това, Роджър.
Кимнах тържествено, легнах си, обърнах се към стената и се зачудих откъде Бенджамин вадеше заключенията си. Разбира се, аз бях прекалено самоуверен. Господарят ми бе въплъщение на старата поговорка: „Тихите води са най-дълбоки.“
Както казах, повечето приближени на кралицата се бояха от нея, но имаше още две изключения. Доктор Агрипа се държеше с нея почти презрително, отговаряше й рязко, шегуваше се с нея, без да показва ни най-малка следа от страх, камо ли уважение. Другият, който не се боеше, беше Кейтсби и скоро открих, че той е потаен човек. Отношенията му с кралицата бяха доста загадъчни. Понякога на масата той ставаше и сядаше до нея. Лейди Кари и Мелфорд се отдръпваха, кралицата и Кейтсби седяха, сближили глави, потънали в задълбочен разговор, сякаш бяха съпруг и съпруга или брат и сестра, свързани от силна обич. Кейтсби вече беше доказал, че отлично владее меча по пътя от Ипсуич, а сега показваше и уменията си на политик. Първата вечер в Тауър го попитах защо кралицата е избрала тази крепост, след като и на двата бряга на Темза има по-уютни места. Той се усмихна.
— Не кралицата избра Тауър, а аз. Първо, близо сме до Селкърк. Второ, далеч сме от заразата. И последно — той ме изгледа лукаво, — лесно е да държиш всички под око, когато сме заедно на едно място.
Да, Кейтсби беше умен и проницателен!
На третия ден в Тауър ни заведоха в килията на Селкърк, високо в Кулата на Широката стрела. Тя беше по-уютна от нашата стая; в нея имаше два мангала, избелял гоблен на стената, писалище, столове и удобно легло с балдахин. Но беше пропита със зловоние. Забелязах с отвращение, че цукалото, пълно с изпражнения, стоеше в средата на стаята, където всички можеха да го видят и помиришат. Самият Селкърк не беше приятен човек: блед и костелив, с червеникава, изпъстрена със сиви кичури сплъстена коса, която падаше до раменете му. Очите му бяха светлосини и изпълнени с лудост. Бенджамин едва разпозна в него човека, когото беше заловил в Диеп, но странното беше, че той разпозна господаря ми и го приветства топло като отдавна изгубен брат. Кейтсби, Фарингтън и доктор Агрипа ни заведоха при него. Те се отнасяха към Селкърк с иронична почтителност и щом приключиха с представянето ни и двамата с Бенджамин седнахме, се оттеглиха и вратата след тях се заключи.