Выбрать главу

След думите му в стаята настана мълчание, но Бенджамин не се остави да бъде сплашен.

— Чакайте малко — каза той решително. — Селкърк беше вечерял преди да отида при него снощи — нали?

Фарингтън кимна.

— Дойдох тук с гарафа вино. И храната, и виното за Селкърк бяха опитани от пазачите, нали?

— Така е — отвърна Фарингтън.

— Посети ли някой Селкърк, след като аз си тръгнах?

— Не! — извикаха пазачите в хор.

Бенджамин поклати глава.

— Невъзможно. Някой трябва да е отишъл при него.

— В подножието на стъпалата имаше двама пазачи — отговори Фарингтън. — И още двама пред стаята. Вратата беше заключена и залостена.

— Освен при обичайната процедура — обади се един от войниците.

— Каква е тя? — попита Кейтсби.

— След като мастър Даунби си тръгне, винаги изчакваме малко, после отваряме вратата на килията, за да се уверим, че всичко е наред.

— И? — попита Бенджамин.

— Нищо. Селкърк седеше на писалището и си мърмореше нещо.

— Има ли таен проход към килията? — попитах аз.

Фарингтън презрително се изсмя.

— За Бога, човече, това е Тауър, а не някакъв бордей! Погледни сам — той посочи сивите гранитни стени. — И преди да ме попиташ — дори фокусник не може да се изкатери по десет-дванайсет метрова гола стена, и джудже не би се промъкнало през тесните прозорци!

— Може би не е убийство — заяви Агрипа, — а самоубийство.

— Невъзможно — отвърна Фарингтън. — Двамата с мастър Кейтсби претърсихме помещението. Не открихме нищо.

Бенджамин ме дръпна за ръкава и ме поведе към писалището на Селкърк, но от него не липсваше нищо: омазнените късчета пергамент и двете мръсни пера, напукани и сухи, се търкаляха по повърхността му. Бенджамин ги вдигна, подуши ги и ги захвърли обратно.

— Вече казах — извика Фарингтън, — че съм претърсил стаята — нищо не липсва!

Внезапно Кейтсби пристъпи рязко напред с тревожен израз.

— Това е истинска загадка. Човек седи в заключена и охранявана килия. Няма отрова, нито са му носили лекове, а на сутринта е намерен убит, без следа от отровата, която е станала причина за смъртта му.

— И убиецът е загадка — обади се Бенджамин. — Той трябва да е оставил тук бялата роза.

— Единственият отговор — намесих се нагло, гледайки в упор Агрипа — е, че Селкърк е бил убит по начин, който противоречи на природните закони.

— Селкърк — каза тихо доктор Агрипа — е бил убит и смятам, че неговият убиец е сред присъстващите тук — той вдигна ръка, за да спре всякакви възражения. — Но сега не е време да обсъждаме това. Трябва да уведомим кралицата. Ще се срещнем по-късно в покоите й.

Кейтсби нареди да отнесат тялото на Селкърк и да приберат вещите му в чувал. Всички излязохме тихо, съзнавайки, че доктор Агрипа беше казал истината. Убиецът беше един от нас.

Час по-късно се срещнахме в разкошната, тапицирана с коприна приемна на кралица Маргарет в кралските покои. Помня, че беше тъмно, над Темза вилнееше гръмотевична буря и едри капки дъжд биеха в пъстрите стъкла на прозорците. Пламъкът на восъчните свещи се отразяваше в сребърните и златни украшения, докато заемахме местата си около дългата полирана маса. Кралица Маргарет седеше начело, превила рамене, обградена от Кейтсби и Агрипа, а зад тях се издигаше мрачната злокобна фигура на капитан Мелфорд. Цялата й свита, включително управителят Фарингтън, присъстваше. Кралицата изглеждаше бясна. Тя тропна по масата с юмрук.

— Селкърк е бил убит! — започна Маргарет. — И убиецът е тук, в Тауър — може би в тази стая. Той е и предател, член на Les Blancs Sangliers. Въпросът е защо е бил убит Селкърк и по-важно, от кого? Няма нужда — продължи тя, хвърляйки ми убийствен поглед, — да говорим за черна магия. Убийството е нещо материално и убиецът на Селкърк ще почувства осезаемо конопеното въже, когато му нахлузят примката на врата! Но първо — тя хвърли нежен поглед към Бенджамин, — разкри ли нещо затворникът?

Бенджамин се намръщи, заслушан в трополенето на дъждовните капки отвън.

— Всичко, което ми каза, вече споделих със сър Робърт Кейтсби. Селкърк беше луд, но имаше моменти на проблясъци. Ваше величество, той говореше за покойния Ви съпруг, великия крал Джеймс, и за скитанията си из Париж. И непрекъснато припяваше:

От дванайсет по-малко трябва да е с три или на краля няма принц да се роди.

— Нещо друго?

— Питах го защо е в затвора и веднъж ми отговори: „Защото мога да броя дните.“

— Това ли е всичко? — попита Кейтсби.

— Да, сър Робърт. Защо? Трябва ли да има още нещо?

— Тогава нека изясним кой какво е правил — намеси се бързо кралица Маргарет. — Аз и сър Робърт бяхме в града. Тръгнахме, мастър Даунби, по същото време, когато ти отиде в килията на Селкърк. Доктор Агрипа беше с негова светлост кардинала. Къде бяха всички останали?