Уолси стисна Кейтсби за ръката, когато вратата се отвори и главният писар отново влезе в стаята.
— Какво има, човече?
Писарят поклати глава.
— Ваша светлост, преписах стиховете, но не можем да открием никакъв тайнопис. Нося ви и съобщение. Негово величество кралят ви очаква незабавно — мъжът погледна към нас. — И вашите гости, разбира се.
Сърцето ми замря. Запомнете едно правило от стария Шалот — стойте далеч от владетелите. Те винаги ще настояват, че са всичко за вас, но за тях вие не сте нищо друго, освен пионка, сламка във вятъра. Направо казано, не исках да се срещам с краля, сестра му беше достатъчно зло! Но Уолси се изправи, плесна с ръце и Мелфорд се появи на вратата с двама стражи. Кардиналът прошепна заповедите си на Агрипа и Кейтсби, докато войниците извеждаха мен и господаря ми от стаята. Слязохме по стълбите след кардинала, прекосихме блестящия под на черно-бели квадрати, отворихме една врата и се озовахме в кралските градини. Те представляваха истински килим от цветове — билки, лилии и множество диви цветя. В далечния ъгъл имаше малка горичка от крушови дървета, макар гордостта на градината да бяха огромните лехи с червени рози, протегнали главички към слънцето.
В другия край на градината имаше широка и гладка морава, където няколко души, облечени в златиста, червена, сребриста и розова коприна направо засенчваха цветята. На тревата около искрящия фонтан от бял мрамор бяха постлани ленени покривки. През онзи ясен есенен ден звукът на ромонещата вода заглушаваше тихото жужене на разговорите и смеха. Мястото беше обградено с прегради от златоткани платове, издигащи се на два метра, между които седеше Хал, Лъжливия крал, с неколцина придворни.
Когато Уолси се приближи, Хенри стана. Стоеше с пригладената си назад червено-златиста коса, разкрачил крака, с ръце на хълбоците — истински колос от мускулеста плът под великолепната си роба. Веднъж бях виждал краля отдалеч, но сега, отблизо, разбирах защо всички му се възхищаваха: облечен изцяло в бяло, той сякаш излъчваше сияние. Косата му, изсветляла от слънцето, беше дълга и падаше на гъсти къдрици до раменете. Гладко избръснато, лицето му блестеше като скъпоценен метал. Само очите по-скоро ме смразиха, отколкото да ми вдъхнат страхопочитание — разположени високо на лицето му, тесни и присвити срещу слънцето, те излъчваха власт и арогантност, каквито не съм срещал нито преди, нито след това.
Златно момче беше нашият Лъжлив Хал, преди да полудее, да надебелее, хубавите му крака да се покрият с язви, а кралският задник — с хемороиди. В по-късните години с огромното си увиснало шкембе той приличаше на шопар. Хенри надебеля толкова, че се наложи да му направят специален подвижен стол и стана толкова сприхав, че само аз и шутът му Уил Съмърс дръзвахме да се доближим до него. Вие, разбира се, знаете, че Хенри VIII беше убит, нали? О, да, убиха го, точно преди да сложат тлъстото му тяло в ковчега и натиснаха капака толкова силно, че трупът му се изду и се пръсна, а кучетата дойдоха да ближат вонящите останки. Но това тепърва предстоеше. Онзи първи път, когато го видях, направо зяпнах — и то така, че една от дамите зад краля се захили и аз чак тогава осъзнах, че войниците, господарят ми и дори кардиналът бяха паднали на колене.
— Гости ли ни водиш, Томас? — Гласът на краля беше нисък и заплашителен.
— Да, Ваше величество — отвърна кардиналът. — Говорих ви за тях, може би си спомняте.
Кралят се обърна, плесна с ръце и извика нещо на френски на придружителите си. Мъжете се поклониха, дамите направиха реверанси и набързо се изнесоха от градината сред шумолене на коприна и вълни от ароматен парфюм. Разпознах кралицата, Катерина Арагонска, късокрака и дебела, облечена в тъмносиньо, с огърлица от злато, оформена като наниз от нарове, около шията. Лицето й имаше нездрав вид, но тъмните й очи бяха добри и нежни. Там беше и сър Томас Мор, чиято къща бях показал на господаря. Даровитият учен имаше иронично изражение и умни очи. Той никога не си правеше илюзии по отношение на краля.
— Знаеш ли, Шалот — каза ми той веднъж, — ако главата ми може да му спечели някой град във Франция, ще падне незабавно.
В известен смисъл горкият Том беше прав; главата му падна, но не заради замък, а заради куртизанка — Ан Болейн.
Когато всички си отидоха, Уолси се изправи грациозно като танцьор. Канех се да го последвам, но господарят ме стисна за ръката и поклати глава. Вдигнах очи. От компанията на краля не беше останал никой, освен една дама, облечена в розово, която беше покрила русата си коса с тънък бял воал. Тя седеше на ниско столче и бързо отпиваше от огромна чаша вино. Кралица Маргарет беше излязла от Тауър.