— Знаеш ли, Роджър, че тамплиерите боготворели някакъв загадъчен образ, ужасяващо лице, отпечатано върху парче платно.
Усмихнах се плахо и ми се поиска Бенджамин да ме остави на мира. (Споменавам го, само защото този факт не отговаря на истината. Орденът на тамплиерите бил унищожен, но част от тях оцелели като тайно общество и през годините аз съм кръстосвал меч с тях. Виждал съм и ужасяващото лице, вярно е — силни мъже са губили разума си, погледнат ли го веднъж. Моят капелан ме моли да разкажа още нещо, но няма да му угодя!)
Вътрешността на имението Ройстън беше също толкова мрачна: обикновено то стоеше празно, използвано от придворните като място за отмора по време на кралските пътувания, а после оставяно на нежните грижи на един стар иконом и пъргав, макар и възрастен прислужник. Икономът отвори при настоятелното почукване на Агрипа и ни отведе в голямата зала. Сградата беше квадратна, с широко стълбище, което се издигаше в мрака. То завършваше с два коридора, които водеха вляво и вдясно, отново завиваха и очертаваха идеален квадрат. От тях се влизаше в стаите и ние бяхме упътени към тях — прислужниците щяха да спят в залата, килера или конюшните зад имението. На стената бяха закрепени факли, но само няколко от тях бяха запалени. От време на време виждахме знаците и тайните символи на ордена на тамплиерите: големи черни кръстове, едва-едва замазани с вар, а оръжията и гербовете на отдавна умрели рицари все още висяха високо по стените.
Самите стаи бяха мрачни, с подвижни нарове и малко мебели — маси и легени с кани за измиване. Прозорците представляваха тесни процепи, сега затворени с дървени капаци, а въздухът беше толкова влажен и пронизващо студен, че кралица Маргарет настоя да запалят огън в покоите й, преди да се оттегли за нощта. Набързо ни поднесоха студена вечеря, разменихме си по няколко думи и всички побързаха да си легнат, тъй като Кейтсби настоя сутринта да станем рано, защото имало много работа за вършене.
Много е важно да разкажа тази история възможно най-точно. Отначало цареше суматоха, докато носачите, потни и ругаещи, носеха нагоре торби, сандъци и ковчежета. Рутвен беше настанен в стаята до нашата и се качи веднага след нас. Чух го да заключва вратата си, а след малко котката му замяука и задраска по вратата, за да я пусне вътре. Излязох в коридора, вратата на Рутвен се отвори, шотландецът излезе, вдигна животинчето, усмихна ми се и се прибра. Чух ключа да се превърта. Канех се да почукам, защото все още бях заинтригуван от него, но Бенджамин ме извика, така че го отложих за по-късно.
Легнахме си, но не можах да заспя. Чувствах се неспокоен и притеснен в тази скърцаща къща, обитавана от духове. Навярно ужасът ми щеше да е още по-голям, ако знаех, че Убийството отново ни дебнеше на това забравено от Бога място.
Глава пета
На другата сутрин станахме рано. Беше паднала гъста мъгла, която покриваше околността като бяла пара и караше имението Ройстън да изглежда още по-зловещо. Закусвахме в неприветливата голяма зала. Кралица Маргарет влезе, облягайки се тежко на ръката на Кейтсби. Прекъслечният разговор секна. Кейтсби се огледа.
— Къде е Рутвен? Наредих всички да станат рано — той погледна към мен. — Шалот, бъди така добър да кажеш на мастър Рутвен, че го чакаме тук.
Кари чу това, докато влизаше в очевидно лошо настроение.
— Да, иди и му кажи по-бързо — отсече той.
Бих се възпротивил, не бях куче да ме пращат насам-натам, но Бенджамин ме помоли с поглед да се подчиня.
— Мелфорд, иди с него — добави Кейтсби.
Качихме се обратно по стълбите и аз почуках на вратата. Никой не отговори, но чух тихото мяукане на котката. Опитахме се да влезем, но беше заключено.
— Станало ли е нещо? — извика Кари от коридора долу.
— Не отговаря — отвърна Мелфорд. — Някой виждал ли е Рутвен тази сутрин?
Кари забърза нагоре, следван от Кейтсби, Муди и един разтревожен прислужник.
— Опитай пак вратата — нареди Кари.
Бенджамин се присъедини към тях. Чукахме, викахме и блъскахме. Кейтсби ни каза да вземем пейката, която стоеше до отсрещната стена, и макар да беше тясно, заблъскахме с нея по вратата като обсадни войски по крепостните порти. Старият иконом се появи, запъхтян от бързото изкачване, но Кари му изрева и той изчезна нанякъде. Още един тласък и залостената врата увисна на кожените си панти.
Ще ви опиша нещата, както бяха: Рутвен се беше свлякъл на писалището, отпуснал глава върху ръката си. Лицето му беше синкавобяло, устата отворена, а очите гледаха невиждащо. В отсрещния ъгъл котката беше настръхнала, сякаш знаеше, че в стаята присъства смъртта. На масата до Рутвен имаше празна калаена чаша. Кари внимателно повдигна тялото.