— Ами останалите? — обади се господарят ми. — Всички ли ще останете в Ройстън?
Кейтсби се усмихна смутено.
— За съжаление, да, макар че аз и Мелфорд ще заминем за Нотингам след малко, за да се уверим, че замъкът е готов да приеме шотландските пратеници. Имате три дни, за да стигнете до манастира „Колдстрийм“. Колкото до Рутвен… — Той се обърна и вдигна резето на вратата, — както се казва в Библията „Остави мъртвите да погребат своите мъртъвци“… Е, добри ми докторе?
И без повече суетене те се измъкнаха от стаята.
Сбогувахме се с намръщената кралица Маргарет и скоро пътувахме с водача през обвитата в мъгла околност. Кейтсби и Мелфорд вече бяха заминали, препускаха с всички сили към Нотингам, оставяйки Агрипа, семейство Кари, Муди и стария шарлатанин Скозби в Ройстън.
Водачът ни беше намусен и необщителен дребен човечец, чийто ум и говор можеха да се сравняват само с тези на ням малоумник, но познаваше конските пътеки и пътища на Лестършир като петте си пръста. Беше странно пътуване. Гъстата мъгла рядко се вдигаше и ни обвиваше почти непрекъснато като студен, лепкав облак. Имахме зловещото усещане, че сме единствените живи хора и чаткането на копитата на конете ни е единственият звук под небето. Естествено, господарят ми и аз размишлявахме върху случилото се в Ройстън.
— Озадачен съм, Роджър — повтаряше Бенджамин. — Имаме две изключително изобретателни убийства: и Селкърк, и Рутвен са отровени в стаи, заключени отвътре. — Той въздъхна и дъхът му увисна като облаче в ледения въздух. — Но няма и следа от отрова, никой не е влизал при тях… много загадъчно и много хитро.
Можех само да се съглася с него и да се чудя дали шегата на Агрипа за магията не крие някаква истина. Освен това гузно си спомних коварните забележки на лейди Кари: по един или друг начин Бенджамин винаги беше свързан с убитите. Питах се да не би той да е убиецът. Възможно ли беше да е получил тайни заповеди от чичо си, които осъждаха Селкърк и Рутвен на смърт за доброто на кралството? И ако беше така, кой щеше да е следващият? Прогоних тези мисли като прекалено тревожни и вместо това се съсредоточих върху стихотворението на Селкърк. Бенджамин също не можеше да хвърли светлина по въпроса, а размишляваше какви ли новини може да донесе Ървайн.
— Може би ще ни даде сведения, които ще обяснят всичко — забеляза той.
Поклатих глава. Имах неприятното чувство, че няма да е толкова просто. Нещо повече, откакто напуснахме Ройстън, подозирах, че ни следят. Нямах доказателства, но нещо ме караше да бъда нащрек. Може би това се дължеше само на студената, лепкава мъгла, но от време на време дочувах звук на конски копита, сякаш друг ездач ни следваше отблизо. Спряхме и се подслонихме за през нощта в хамбара на един фермер, но и на следващата утрин, която отново беше мъглива, нищо не пропъди подозренията ми.
— Какво има, Роджър? — попита Бенджамин и впи проницателен поглед в мен изпод вълнената качулка. Водачът пред нас също спря. Заслушах се как заглъхва ехото от тропота на конете ни и напрегнах слух.
— Господарю, следят ни!
— Сигурен ли си, Роджър?
— Колкото съм сигурен, че довечера ще мръкне! — отвърнах ядосано.
Бенджамин се усмихна сухо и също се заслуша. Стори ми се, че чувам нещо, но точно тогава глупавият водач завика на коня си, крещейки така, че би могъл да събуди и мъртвите. Бенджамин поклати глава.
— Няма нищо, Роджър. Или може би призраците от Ройстън?
Продължихме напред и стигнахме до манастира „Колдстрийм“ точно на мръкване. Пуснаха ни зад стените след много крясъци и спорове. Изчакахме на двора, докато излезе лично игуменката, странна жена, твърде млада за длъжността си. Тя не носеше расото на ордена си, а беше облечена в бледосиня рокля, поръбена с катерича кожа в меден цвят. Пребрадката й беше старомодна — два воала от тънък лен падаха от двете страни на сърцевидното й лице, прикрепени под брадичката с огърлица от скъпоценни камъни. Кожата й беше бяла като мляко, очите — зелени с кафяви точици, разположени косо върху лицето й. Тя изгледа господаря ми кокетно, точно като кралица Маргарет, но ни поздрави учтиво и нареди на прислужниците да отведат водача и багажа ни в къщата за гости, докато тя ни поднесе вино, прясно изпечен хляб и големи купи горещ, ароматен бульон. Игуменката прочете препоръчителните писма на кардинала и изслуша въпросите на господаря ми за срещата ни с Ървайн. После поклати красивата си глава и ни погледна престорено срамежливо.