(Боже, ето че моят капелан отново мърмори и си клати кратуната! Да му се не види малкия лицемер! Трябва ли да му напомням за дългите му разговори с червенобузата млекарка Мод в конюшнята ми? Тя определено излезе оттам по-зачервена, отколкото влезе! Той казва, че лъжа; игуменката щяла да познае, че не съм Бенджамин. Греши. Похотта, както и любовта, заслепява, иначе червенобузата Мод никога не би го допуснала и на миля от себе си! Е, добре, поне спря да клати глава. И тъй, обратно към игуменката…)
— О, небеса! Това е раят! — извика тя, когато влязох в нея с оръжие твърдо като копие. Каква нощ! Насладих й се два-три пъти, преди да я целуна по бузите, да я плесна отзад и да се сбогувам.
На следващата сутрин се беше спуснала гъста мъгла, която се стелеше над земята в завивка от мрачна тишина. Тя се виеше между сградите на манастира и потискаше духовете — дори моя след такава страстна нощ. Станах рано, приятно уморен. Господарят ми още спеше, както и вечерта, когато се върнах от любовната си среща. Облякох се бързо и забързах през двора към столовата. До нея се стигаше по външни стълби и някои от вечно гладните монахини вече се качваха нагоре. Докато минавах край тях, дочух:
— Ама че грозник! Истинско чудовище!
Зачудих се кой ли е този неприятен мъж и сведох глава притеснено, когато друга отвърна:
— Да, казва се Роджър. Не е ли странно, че такъв красив господар има толкова грозен слуга!
Естествено на монахините им липсва финес и те не могат да оценят истинската красота, която може да се крие под повърхността. Заех мястото си в трапезарията на отделна маса близо до подиума и загледах как влиза игуменката. Лицето й беше бледо, имаше сенки под очите и това облекчи отчасти обидата ми от глупавите дрънканици на монахините. Мастър Бенджамин се присъедини към мен, предсказвайки бодро, че мъглата скоро ще се вдигне и ще настъпи още един прекрасен ден. С ъгълчето на окото си забелязах как игуменката му хвърля мрачни погледи, задето я пренебрегва, примесени с лукави усмивки в опит да го въвлече в някакъв любовен разговор за събитията от предишната нощ.
Любовните й въздишки внезапно бяха прекъснати от раздвижване навън; женски писъци се смесваха с дрезгавите викове на работниците и вратарите на манастира. Игуменката стисна устни и забърза навън. Ние я последвахме. Долу, на двора, заобиколен от монахини и други манастирски обитатели, стоеше странен конник. Косата му беше боядисана в оранжево, а бялото му лице изглеждаше призрачно заради боядисаната му ръждивочервена брада. Носеше шапка от заешка кожа и мръсен елек от къртича кожа, към който бяха пришити малки звънчета. Игуменката промърмори, че бил пътуващ търговец. Но истинската причина за суматохата беше трупът, преметнат върху товарния му кон. Докато Бенджамин и аз слепвахме игуменката надолу, мъжът извика нещо на език, който не можах да разбера.
— Какво казва? — попита Бенджамин.
— Че намерил тялото — отвърна тя през рамо — на няколко часа път от манастира.
Бенджамин приближи и повдигна главата на мъртвеца. Зърнах пясъчноруса коса, посивяло лице, изцъклени очи и отпусната челюст. Но онова, което привлече вниманието ми, беше грозната пурпурночервена резка, която минаваше от едното му ухо до другото. Игуменката заговори на търговеца на непознат език.
— Може би това е човекът, когото чакаше, мастър Бенджамин — извика тя към нас. — Джон Ървайн.
Игуменката нареди на вратаря да занесе тялото в близката лечебница, заповяда на насъбралите се да се разпръснат и помоли една от сестрите да се погрижи за търговеца. Трупът лежеше на сламеник върху белосаната лечебница с нисък таван. Беше на млад мъж, който сигурно е изглеждал доста добре, преди да му прережат гърлото. Бенджамин се взираше в него, сякаш го познаваше добре. Забелязахме, че кесията му е била отрязана от колана.
— Разбойници! — промърмори игуменката. — Пътищата гъмжат от тях. Търговецът намерил тялото скрито в някакви храсти.
Коленичих и претърсих дрехите на мъртвеца. Разбира се, открих онова, което търсех — таен джоб на подплатения му елек. В него бяха хитроумно скрити малки кесии със злато и сребро (които взех, за да поръчам заупокойни служби за душата на горкия човечец) и малък пергаментов свитък. Върху него беше надраскано името на мъжа — „Джон Ървайн“, следван от списък на ястия и вино, платени от него в кръчмата „При платнохода“ близо до градските стени в Лестър. Върнах се при мастър Бенджамин.