— Да, да, сър Робърт — обадих се. — Ако беше чел „Хрониките“ на Фабиан, щеше да знаеш, че след битката при Босуърт тялото на Ричард III било хвърлено в поилото за коне пред „Синият глиган“ в Лестър, за да го видят всички и да му се присмиват. По-късно било погребано в параклиса на Богородица в църквата на францисканците. Един истински йоркист, който и да е член на Les Blancs Sangliers, би се отнасял към тези две места като към светилища, но всички от свитата на кралицата позволиха на конете си да пият от това корито. Нещо повече, по време на краткия ни престой в Лестър нито един от тях не посети гробницата на Ричард във францисканската църква. Затова — заключих аз — започнахме да подозираме, че убийствата на Бялата роза са заблуда, предназначена да прикрие по-сложен и зъл замисъл.
Настроението на Кейтсби рязко се промени: той затропа с ботуш по пода, докато шпората зазвъня и заръкопляска, все едно му бяхме представили някоя забавна пиеса с маски или бяхме изрецитирали любимата му поема. После изтри очи с опакото на дланта си.
— Скъпи Бенджамин, скъпи Роджър — Кейтсби се приведе напред. — Смятах ви за наивни идиоти — и сгреших. Няма да повторя тази грешка.
— Но ние още не сме свършили — обади се Бенджамин. — Казахме ти как са умрели тези хора, но не и защо.
Лицето на Кейтсби се скова.
— Какво искаш да кажеш?
— „От дванадесет по-малко трябва да са с три“ — изрецитирах аз. — Нима не искаш да разбереш, сър Робърт? Сигурен съм, че любовницата ти, кралицата, ще иска да й докладваш подробно.
— Нейно величество няма нищо общо с това! — отвърна Кейтсби.
Бенджамин се усмихна и поклати глава.
— Тези убийства имаха жертви, мастър Кейтсби, и ние ти ги описахме. Имаше и убиец, и ние стоим пред него.
— Какво още? — отсече Кейтсби.
— Има хора, които са съучастници на убиеца или са причината за тези убийства.
Кейтсби скочи на крака и удари силно Бенджамин през лицето. Господарят ми го погледна право в очите.
— Ако съм излъгал — каза той, — докажи го. Но ако казвам истината, защо ме удряш?
— Защото обиждаш кралицата! — избухна Кейтсби.
Когато отново седна, двамата шотландци се успокоиха и ръцете им се отдръпнаха от дългите ножове, затъкнати в коланите им. Наблюдавах изражението на Кейтсби и прозрях истината: кралица Маргарет беше виновна не по-малко от него. Бенджамин, чиято лява буза пламтеше от удара на Кейтсби, се приведе напред. Огледах мрачната църква. Бях се схванал и мразовитият нощен въздух започваше да просмуква дрехите ми със студена влага, която ме накара да потръпна. Чудех се колко дълго ще можем да разиграваме театър.
— Сигурен съм, сър Робърт — обадих се, — че искаш да разбереш истината.
Настроението на Кейтсби отново рязко се смени и той се усмихна.
— Разбира се! — Убиецът вдигна от земята до себе си мях с вино и го предложи на Бенджамин, който поклати отрицателно глава. — О, не е отровно! — отбеляза весело Кейтсби, отпуши го и започна да го излива в устата си, докато червени струйки се стекоха по брадичката му. После го запуши отново и ми го подхвърли. Не чаках втора покана. Малко вино щеше да успокои стомаха ми; изпих половината на един дъх, докато господарят ми започна да обяснява загадките от стиховете на Селкърк.
Глава дванадесета
— Корените на тази трагедия — започна Бенджамин — тръгват отпреди десет години, когато кралица Маргарет, кокетна млада принцеса, се омъжила за първи път — за Джеймс IV Шотландски, принц, който обичал радостите на спалнята и имал поредица любовници, което го доказва; дори имал незаконни деца от поне две свои любовници.
Кейтсби кимна и зарея поглед.
— Маргарет — продължи Бенджамин — заминала за Шотландия, придружена от теб, младия оръженосец Робърт Кейтсби. Ти си бил предан на своята кралица и си я утешавал, докато Джеймс осъществявал многобройните си любовни завоевания. В сърцето на Маргарет се зародила дълбока омраза, подсилена от откритата подкрепа на Джеймс към претендентите от рода Йорк. Маргарет си отмъстила, или поне чичо ми кардиналът ми каза така, като изпращала сведения на основния съперник и враг на Джеймс, крал Хенри Английски.
— Ти говориш истината, мастър Даунби.
— Така е, сър Робърт! — обадих се аз, подхващайки разказа. — Всичко започнало, когато крал Джеймс планирал нашествието си в Англия, което завършило с трагедията при Флодън. Кралица Маргарет и, подозирам, ти сте си поиграли с живото въображение на краля. Замислили сте няколко хитрини, за да създадете страх у него и главните му военачалници; прочутото видение на свети Йоан, който осъдил Джеймс заради разгулния му живот; гласът, който вещаел прокобно при кръста на пазара в Единбург в полунощ, че Джеймс и всичките му пълководци ще отидат в Хадес. Това е било замислено от вас, нали?