— Забравяш ръкописите на Селкърк.
— Те могат да изчезнат! — изръмжа Кейтсби.
— Ами ние?
Убиецът кимна към обраслата с пирен пустош пред църквата.
— Тук има гъсти бурени и дълбоки блата, в които лежат и други трупове, защо не и вашите? — Той сведе поглед към Бенджамин. — Довиждане — прошепна Кейтсби и се обърна към шотландците. — Сега най-добре ги убийте!
Изправих се, но Корин ме повали на пода. Видях как Алейн хвана господаря ми за рамото и отметна ръка за смъртоносния удар. Внезапно прозвуча глас:
— Кейтсби, спри!
Убиецът изтича надолу по стълбите и се взря в мрака.
— Кейтсби, в името на краля, престани!
Погледнах нагоре, шотландецът се усмихна и дългата му остра кама започна да се спуска. Чух как нещо изсвистя във въздуха. Отворих очи. Шотландецът още стоеше, но лицето му приличаше на кървава маса от стрелата, забита в него. Отдръпнах се встрани. Алейн още бе надвесен над Бенджамин, но гърбът му беше извит и ръцете разперени встрани, а той гледаше невярващо забитата дълбоко в гърдите му стрела от арбалет. Отвори уста, изхленчи като дете и падна на пода.
Двамата с Бенджамин се обърнахме; Кейтсби се канеше да извади меча си, но доктор Агрипа и войници с униформите на кардинала вече прииждаха в тъмната църква. Докторът ни хвърли един поглед, щракна с пръсти и преди Кейтсби да успее да направи каквото и да било, мечът и камата бяха извадени от колана му.
Хората на кардинала огледаха труповете на шотландците и ги сритаха като мъртви кучета. Един войник слезе по стълбите и се върна, викайки, че в криптата има още две тела. Агрипа отметна качулката си и ни се усмихна доброжелателно.
— Трябваше да дойдем по-рано — тихо отбеляза той. — Може би и да се намесим по-рано, но онова, което разказвахте, беше толкова интересно…
Той взе меча на Кейтсби, даде го на Бенджамин и направи жест към пленника, който стоеше с мрачно изражение между двамата пазачи.
— Убий го — нареди Агрипа. — Да приключим всичко бързо и точно. — Той пъхна меча в ръката на господаря ми. — Убий го — повтори. — Той заслужава да умре.
Господарят ми остави оръжието да падне с трясък на пода.
— Не — прошепна. — Той трябва да бъде съден и после обесен като убиец.
Агрипа сви устни.
— Не — прошепна той. — Нищо подобно. — Вдигна падналия меч и го подаде на мен. — Хайде, Шалот, направи го ти.
— Остави меча — предупреди ме Бенджамин. — Роджър, ти може да си всичко, но не си убиец.
Оставих меча да падне на плочите.
— Той не бива да умре — повтори Бенджамин.
Доктор Агрипа сви рамене и се обърна към капитана на стражата.
— Отведете Кейтсби в Тауър — нареди той. — В най-дълбоката и тъмна килия. Кралица Маргарет не бива да знае.
Мъжът кимна и хвана Кейтсби за ръката. Убиецът ни се усмихна, докато го отвеждаха.
Агрипа даде още няколко заповеди и войниците забързаха към криптата. Извлякоха труповете на Мелфорд и Скозби и ги положиха до тези на шотландците. Агрипа ги прегледа и направи странни знаци във въздуха над тях.
— Кейтсби беше прав за едно — промърмори той. — Пустошта навън е чудесно гробище. Заровете ги там.
След това Агрипа почти не проговори с нас, а ни отведе в Тауър, където ни затвориха в удобна стая. Бенджамин мълчеше. Поне два часа не спря да трепери. Аз си имах собствен лек. Поисках кана вино и след време се отпуснах на леглото мъртво пиян.
На другата сутрин, все така мълчалив, Агрипа ни поведе покрай Билингсгейт, през Бауърс Роу към Флийт Стрийт и оттам към Уестминстър. Придружаваше ни тежковъоръжен конен ескорт, който ни обграждаше, докато се придвижвахме по лабиринта от коридори в двореца. Най-накрая влязохме в малка удобна стая до параклиса „Сейнт Стивън“, където кардиналът ни очакваше.
Помня, че беше хубав ден. Слънцето беше пробило през дебелия пласт облаци и във въздуха се усещаше ухание на пролет.
Уолси ни поздрави топло. Вместо обиди се обърна към нас с „Любими племеннико“ и „Уважаеми Шалот“. Кардиналът опразни стаята от писарите и прислужниците, като остави само Агрипа и накара Бенджамин да опише снощната ни среща с Кейтсби. От време на време Уолси кимаше или задаваше въпрос на мен или Бенджамин. Щом господарят ми свърши, кардиналът поклати зачудено глава.
— Колко много зло! — прошепна той. — Колко много убийства. Каква невероятна тайна!
— Но ти си подозирал това, нали, скъпи чичо?
Уолси протегна едрото си тяло и се прозя.
— Да, да, скъпи племеннико, така беше. Нали, добри ми докторе?
Агрипа промърмори нещо утвърдително.