— Това е невъзможно! — прошепнах аз.
— Напротив — Бенджамин ми подхвърли парчето пергамент и аз се уверих, че това е истина.
— Но Селкърк казва, че хора от клановете Хюм и Чатън отвели Джеймс.
Бенджамин стана и плесна с ръце.
— Не, не е така. Той повтаря онова, което са му казали в манастира. Тази изповед е трябвало да докаже, че Джеймс е преживял битката, както и злите намерения на кралица Маргарет и граф Ангъс. Но закодираното съобщение е за близките приятели на Джеймс, които са щели да разберат, че кралят е избягал в чужбина.
— С други думи — прекъснах го, — войниците на Маргарет, обикновени селяни, които щели да си държат езика зад зъбите, са отвели от манастира Келсо мъж в кралска броня. Разбира се — прошепнах, — сър Джон Харингтън!
Бенджамин кимна.
— Кой знае? Джеймс може да му е дал веригата от кръста си, както и другите кралски знаци. Харингтън се е пожертвал за Джеймс.
— Ами кралят? — попитах. — Какво е станало с него?
Бенджамин направи гримаса.
— Какво е можел да направи? Да обяви, че е оцелял след битката? Кой би му повярвал? Смятало се, че тялото му е в Англия. Джеймс бил отхвърлен от съпругата си и дори да се е опитал да се разкрие, щял да бъде арестуван като самозванец и тайно екзекутиран в някоя тъмница. Не забравяй, Роджър, Джеймс току-що бил преживял едно от най-ужасните поражения в историята на Шотландия. Едва ли някой би му се зарадвал.
— Но къде е той? — попитах. — Какви са тези „Свети ръце“?
— Когато бях в Шотландия — отвърна Бенджамин, — слушах истории за романтичните мечти на Джеймс да стане кръстоносец. Бог знае, може да е потеглил към Светите земи и да се е присъединил към някой от ордените на кръстоносците.
— Значи си изменил признанието, за да го защитиш?
— Разбира се. Чичо е много хитър. Може би е започнал да размисля кой всъщност е избягал от Келсо. Нашият благороден Хенри хранеше страстна омраза към шотландския крал. Ако някога заподозре, че Джеймс е оцелял и може още да е жив, шпионите му ще го открият.
— Чудя се дали кралица Маргарет знае истината.
Бенджамин сви рамене.
— Може би я подозира. Войниците, които е изпратила, са убили човека, когото отвели от Келсо. Може би избягалият й съпруг й е пратил тайно съобщение — той възбудено се размърда на стола си. — Затова — прошепна — беше уплашена, това е причината да избяга от Шотландия — не защото е убила съпруга си, а защото е подозирала, че може да е още жив! — Бенджамин отново напълни чашата си. — Помниш ли, когато тръгнахме от Тауър за „Сейнт Теодор“? Казах ти, че съм бил при кралицата да я питам за сър Джон Харингтън — престорих се на глупак. Казах й, че регентът ме е питал дали знам къде се намира Харингтън. Дали е избягал в Англия? Така казах на кралицата. Да беше видял как пребледня! — Бенджамин удари с юмрук по масата. — Кучката може и да смята, че сега е безопасно да се върне в Шотландия, но страхът никога няма да я напусне.
— Защо не каза това на Кейтсби?
— По същата причина, поради която не казах и на чичо — нещо може да се обърка. Убийството си е убийство, Роджър. Какво значение има дали е бил Харингтън или Джеймс?
Бенджамин взе парчетата пергамент от масата пред себе си.
— Не ги изгаряй, господарю! — извиках. — Дай ми ги!
Той спря и ги побутна през масата.
— Вземи ги, Роджър — прошепна той, — но ги скрий добре. Те могат да се окажат смъртната ни присъда.
Прекарахме останалата част от деня в пируване. Бяхме се справили добре, бяхме завършили състезанието, оправдали доверието на господарите ни и доверието на крал Джеймс Шотландски — макар той да не го знаеше. Станахме приятели на кардинала, заклехме се да му служим в мир и война, но и тайно се разбрахме помежду си да наблюдаваме „скъпия чичо“ много внимателно. Бяхме назначени на служба при него и убийствата на Бялата роза бяха само първата мистерия, разкрита от нас.
Епилог
Тази история завърши, но предстоят много други: заговори в съда, предателство по високи и ниски места и, разбира се, кървави схватки и потайни убийства. Те следват стъпките ми като хрътки през годините. Ако имам време, ще ви запозная с всички тях — разкази за хитри мъже и жени с огън в очите и демони в душите.
Ето че капеланът ми отново подскача на стола си.
— Ти смяташ всяка жена за мръсница! — крещи лицемерът. — Всяко момиче за уличница!
Ама че лъжец! Дали ще спомене за бедните момичета от селото, които храня? Или че съм разсмял много жени и не съм разплакал нито една? Към нито една жена не съм се отнесъл с неуважение. Не съм разбивал сърцата им, не съм се присмивал на сълзите им, макар че любовта много пъти е съкрушавала и моето сърце. Той никога не е виждал Катерина. Мили Боже, каква магия криеха устните й.