Агрипа поклати глава.
— Не. Проблемът обаче, мастър Шалот, има две страни. Бъкингам ще бъде екзекутиран и по този въпрос няма какво да се направи. Хопкинс е бил приносител на съобщения. Трябва да е получавал нареждания. Въпросът е от кого?
— И чичо е решен да разкрие докрай истината, така ли? — безучастно заключи Бенджамин.
— Истината ли, мастър Бенджамин? Каква е истината? Пилат ме попита същото, а аз и на него не можах да отговоря — Агрипа се засмя, сякаш си бяхме разменили някаква шега и прокара края на плаща си през пръстите.
— Стига толкова — измърмори, — време е да тръгваме за Лондон.
Глава втора
Без особено въодушевление Бенджамин склони да тръгнем незабавно и пренебрегна моите възражения. Отидох в стаята си, обзет от усещането, че отново съм тръгнал на училище и ядно започнах да хвърлям дрехи и разни необходими вещи в дисагите. Бенджамин тихо се промъкна в стаята ми и застана гърбом към затворената врата.
— Съжалявам, Роджър, но нямаме друг избор. Нали не си забравил, че се заклехме да служим на кардинала в мир и във война? — той махна с ръка. — Всичко, което имаме, сме получили благодарение на него.
— Щом Бъкингамският херцог може да загуби и главата, и богатството си — извиках аз, — какво остава за бълхите, които дори не са се покачили на гърба на свинята?
Бенджамин сви рамене.
— Ще живеем ден за ден.
— Да, а ако кардиналът постигне своето, надали ще се радваме на много дни живот!
Приключихме с подготовката, а конярите доведоха оседланите ездитни коне и товарните кончета. Бенджамин остави изчерпателни указания на Бейкър, управителя на имението, и в късния следобед се отправихме в галоп на юг. Спомням си го, като че беше днес. Слънцето залезе и зимата ни показа ноктите си. Кой казва, че сезоните не предвещават какво ни очаква?
Агрипа се беше умълчал или по-точно мърмореше на себе си на странен и непознат за мен език, докато придружителите му — най-отбраната сбирщина обесници, на която бихте могли да се натъкнете, яздеха мълчаливо. Същата нощ спряхме да пренощуваме в манастир. Агрипа си оставаше необщителен спътник, потънал в собствените си размисли. Един-единствен път се поспря, огледа пустата трапезария и заяви:
— Тук се крие нещо, така да знаете.
— Какви ги говориш? — попита Бенджамин.
Агрипа поклати глава.
— Тук се крие нещо — повтори. — С колко измама е пълен само този свят!
(И тези думи ще откриете в пиесите на стария Уил Шекспир.)
Времето продължаваше да се влошава, но призори на втория ден след тръгването ни от Ипсуич, напуснахме абатството Уолтам и стигнахме Майл Енд Роуд — пътят се виеше между селцата към източен Смитфийлд и ставаше все по-оживен. Срещахме не само обичайните пътуващи търговци с техните колички или скитащи чернокапци, които търсеха лесна печалба и меко легло (обичам да гледам как капеланът ми се гърчи!), но и все повече обикновени хора, забързани да се присъединят към тълпата, която щеше да наблюдава как проливат кръвта на благородниците.
Свърнахме на север по Хог Стрийт, минахме покрай църквата Сейнт Мери Грейс, откъдето зърнах високите сиви кули на Тауър и се смесихме с гъстата тълпа, обкръжила Тауър Хил. Цял Лондон се беше стекъл там, вярвайте ми. От Тауър до Бридж Стрийт нямаше къде игла да падне.
Често съм се чудил какво им харесват толкова на екзекуциите. Що за забавление е да гледаш как отсичат някому главата или топките? Дори попитах Агрипа.
— Ние, хората, сме родени убийци — измърмори той. — Непрестанно флиртуваме със смъртта. А ако нашият Хенри постигне това, което е намислил, ще се наситим да гледаме реки от кръв и екзекуции.
Използвахме писмените заповеди и мечовете на свитата, за да си проправим със сила път през тълпата, чак до обвития с черен плат ешафод, издигнат на върха на хълма и обкръжен от стража. Горе на ешафода стоеше със скръстени ръце палачът. До него, близо до дръвника, облечен от глава до пети в черна кожа и с чифт еленови рога на главата си, помощникът му държеше огромна двуостра секира. Докато представителите на властта си шепнеха един на друг и изпитателно оглеждаха морето от лица около тях, един свещеник четеше монотонно молитва след молитва.
Гледката почти внушаваше спокойствие, но слушайте какво ще ви каже старият Шалот: години по-късно (да, трябва да ви разкажа тази история някой път), трябваше да сложа сам глава на този дръвник, палачът вече беше вдигнал брадвата, когато ме помилваха в последния миг. Чакането е по-страшно от самата смърт, казвам ви. Грамадният дръвник вони на кръв, а около вас е пълно с вещи, съпътстващи жестоката смърт: парцал, с който да се спре шурналата от врата кръв, кошница за главата, ковчег от бряст за трупа и нож, в случай че някое сухожилие или мускул останат несрязани. Такава смърт може и да е бърза, но е и ужасна. Когато обезглавиха Мери, кралицата на Шотландия, клепачите й продължиха да трепкат, а устните й се движиха повече от минута, след като глава й беше отсечена. Положението се влоши, понеже палачът не беше съобразил, че кралицата на шотландците е с перука, отсечената глава му се изплъзна, падна и се затъркаля като топка.