Отдръпна се, усмихна се пресилено и се върна на мястото си до краля. (Иисусе, какъв лукав кучи син само беше! Ненаситните пипала на Уолси се вряха в чинията на всеки. Толкова мазен беше, че когато настъпи Апокалипсисът и пламъците на ада обхванат света, той ще гори още седмица, след като всичко друго е станало прах и пепел. Помнете ми думата!)
— Мастър Даунби — викна кралят, — желаете ли вино?
Щракна с пръсти и Агрипа изникна от мрака. (Само Господ знае къде се беше спотайвал през изминалите два дни.)
Добрият доктор сложи по чаша пред двама ни, напълни ги с вино и се върна обратно до вратата. Улових предупредителния му поглед, но нямаше защо да предупреждава стария Шалот. Дивият заек може и да имаше повече кураж от мене, затова пък умът ми сечеше по-бързо и от бръснач. Тлъстият Хенри също не ме изпускаше от очи.
— Небивала чест за вас, мастър Шалот. Изменниците не са добре дошли в покоите ни — ония, които си позволяват да убиват в наше присъствие.
— Ваше величество, предизвикаха ме.
Уолси се надвеси над рамото му и зашепна в ухото му. Хенри се ухили. Кралят щракна презрително с пръсти към мен. Като някакъв самодоволен свещеник, поучаващ глуповат енориаш, Уолси се усмихваше угоднически.
— Мастър Шалот — изрече с мъркащ глас кардиналът, — каква радост е отново да се срещнем с вас.
Притесних се още повече и набързо огледах стаята. Прозорците до един бяха със затворени капаци и нито една от факлите по стените не гореше. В мрака се раздвижи тъмна сянка и аз разбрах, че Агрипа не изпуска от око нищо и никого. Уолси кимна на краля, плесна с ръце и се приведе над масата. Господи, рекох си, здравата загазих.
— Скъпи племеннико, присъствахте ли на екзекуцията на Бъкингам?
Кралят подсмръкна и закри очи с дантеления си маншет.
— Скъп приятел — намеси се той — човек, скъп на сърцето ми. Как е могъл да предаде своя приятел и крал?
Седях и наблюдавах дебелия лицемер, а в същото време Уолси състрадателно го потупваше по ръката. Измежду всички актьори, чиято игра съм наблюдавал, старият Хенри беше един от онези, надарени с ненадминат талант. Лееше сълзи с бързината, с която изливаше бирата в гърлото си. Актьорските му изпълнения бяха на недостижимо ниво и съвсем правдоподобни. Само дето аз бях наясно колко покварено е сърцето му.
— Бъкингам беше предател — високо заяви Уолси — и смъртта беше участта, която заслужаваше. Прескъпи племеннико, Хопкинс беше подложен на разпит в Тауър и вече ти е известна прословутата гатанка. Как беше? А, да:
— Да — промърмори той, — колко хитро.
— Агрипа я е открил — остро отговори Бенджамин.
— Да, да, той я е открил — измърка успокояващо Уолси, — но нека сега видим с какво разполагаме. Владенията на Бъкингам са в графствата Съмърсет, Девън и Дорсет в югозападната част на страната и се разпростират по протежение на уелските блата. Във вените му течеше кръвта на династията Йорк, а историята на рода му е пълна с предателства. Баща му също свърши на дръвника. А синът се е набъркал в предателство, когато е отишъл в Темпълкъм… — Уолси стрелна с поглед сър Джон Сантер. — Може би вие, сър, ще продължите по-нататък?
Сантер прочисти гърлото си.
— Господарят ми лорд Бъкингам — започна той и се закашля, — имам предвид, предателят Бъкингам, дойде в къщата ми една петъчна вечер през късната есен на миналата година. Стори ми се странно, макар да поддържахме връзка по въпроси, свързани с имението. Той много рядко идваше толкова далече на юг, въпреки че ми бяха известни близките му отношения с отец Хопкинс.
— Колкото до свещеник Хопкинс, той е роден в Лондон — продължи Сантер, — монах от бенедиктинския орден в Гластънбъри, но е бил освободен от монашеския си обет, за да поеме поста капелан на Темпълкъм, и да служи като свещеник на отдалечените земеделски стопанства в земите на абатството в Гластънбъри — Сантер сведе поглед към масата и към нас. — Хопкинс беше чудак, занимаваше се със старинни предмети и история. Знаеше всички легенди от Съмърсет и Девън и можеше да разкаже до една легендите за крал Артур.
— Споменавал ли е светия Граал или Екскалибур? — прекъсна го Бенджамин, без да обръща внимание на ядосаното смръщване на чичо си.
— Случвало се е да го прави, докато седяхме на масата, но прекарваше повече от времето си или в своята стая, или в така наричаните от него „пътешествия“, по време на които посещаваше стопанствата или издирваше нови тайни.