Господарят ми се намръщи.
— Защо питаш? — попита Уолси, вирнал войнствено брадичка.
Бенджамин отвърна на погледа му без да трепне, а аз не изпусках от поглед мъжете наоколо, чиито сърца бяха пълни с дързост и гордост: краля и Уолси — дяволи, облечени в коприна, Мандевил и Саутгейт, от чиито уста се лееше змийска отрова и семейство Сантер, които седяха като издялани от дърво.
В какво се забъркваш, мислех си. Защо ме бяха предизвикали на този дуел? И какво ли ни чакаше? Дали пък нашият тлъст крал не гледаше на нас като на примамка за зверове?
— Зададох ти въпрос, скъпи племеннико, е?
— Чудех се — отвърна Бенджамин — казахте, че Бъкингам е писал на Таплоу, нали?
— Казах.
— Тогава Таплоу на свой ред трябва да е предавал съобщенията на някой друг, нали?
— Както вече казах, скъпи ми племеннико — Уолси нави нагоре ръкавите на копринената си мантия, — дори тук, в кралския двор може да има членове на тайния орден на тамплиерите.
— Навярно те са отговорни за смъртта на Колкрафт и Уорнам?
— Нищо чудно.
— По всичко личи, че са те — продължи Бенджамин безжалостно. — Тук, в Лондон, някой убива двама агенти като отмъщение или защото не са преставали да ровят.
Уолси се усмихна.
— Нямаш равен — промърмори той. — Да, да, Уорнам и Колкрафт вярваха, че в близкото обкръжение на негово величество има тамплиер, но не знаем кой е. Признанията на мастър Таплоу, който беше подложен на най-жестоки изтезания при разпита, не са ни от полза.
— Тогава защо да ходим чак до Темпълкъм? — попита остро Бенджамин. — Прескъпи ми чичо, разполагате със своите агенти — той кимна към Мандевил и Саутгейт. — И как ще ни уверите, че няма да ни сполети съдбата на Уорнам и Колкрафт?
Кралят се навъси буреносно.
— Защото аз искам да идете там! — светкавично се намеси Уолси и после затегна примката. — Ще бъдете възнаградени, не се съмнявайте. Що се отнася до обвинението към мастър Шалот в измяна, в участие в дуел почти пред очите на краля, то ще бъде отменено! — Уолси разпери ръце. — Впрочем, помилването вече е в сила.
Ако тлъстият му кучи син не продължаваше да се взира в мене, щях да избухна в луд смях. Бенджамин, благословен да е от Бога, само въздъхна, виждайки как хитро Том Уолси ни беше вкарал в клопката.
Усмихна се изнурено.
— В такъв случай, скъпи чичо, ние сме твои покорни слуги.
Настроението в стаята се повиши. Мандевил, този лешояд, се надвеси към нас.
— Присъствието ви е чест за нас, мастър Даунби. Помощта ви, не се съмнявам, ще бъде безценна.
Уолси подхвърли на масата пред племенника си свитък, завързан с червена панделка.
— Тук има още подробности около случая. Можеш да ги проучиш, когато ти е удобно.
Появи се още един по-тънък свитък.
— А това, мастър Шалот, е вашето помилване за убийството на Робърт Брогнар — Уолси сви рамене. — Бил е обикновен уличен побойник и няма да липсва на никого — после ми се усмихна.
О, не, рекох си, клетникът Брогнар няма да липсва никому, кардиналът го беше използвал за мръсната работа: обвинението ми в измяна е било готово още в мига, в който съм извадил меча си. Не ми донесе кой знае каква утеха мисълта, че хитрият Уолси вероятно е искал Брогнар да ме направи за посмешище, както и да ми навлече обвинение в предателство. Вместо това аз го убих и така пресякох всеки присмех, затова пък „престъплението“ ми стана още по-тежко.
Уолси се усмихна и плесна с ръце.
— Вече обсъдихме всичко, прескъпи ми племеннико. Може да се оттеглите.
Е, какво повече мога да добавя? Двамата с Бенджамин забързахме към нашата кула, като добре обучени кучета. Сигурен съм, че след като и Сантер са си тръгнали, Хенри и Уолси са разтресли стаята от смях. Щом се озовахме на сигурно място в стаята ни, дадох пълен израз на гнева си.
— Изобщо не го е грижа проклетият ви чичо, нали? — креснах. — Така ли се отнася със своята плът и кръв? За стария Шалот, разбира се, не дава и пукнат петак! — додадох горчиво. — Аз чисто и просто съм буца тор, от която ще се отърве, щом му се прииска.
Бенджамин се усмихна.
— Едно от многото неща, които харесвам у теб, Роджър, е, че рядко се оплакваш. Отношението на чичо ми явно те е наранило. Приеми извиненията ми.
(Господи, каква чиста душа само носеше!)
Не позволих да бъда умилостивен.
— Знаете ли — ревнах насреща му, — говорих веднъж с някакъв моряк, който се канеше да отплава на север към Нюфаундленд. Твърдеше, че виждал огромни острови от лед да се носят по морето, но колкото и грамадни да били на повърхността, скритият под водата лед бил още повече. Проклетият ти чичо е същият като тези ледени острови — дрезгаво зашептях. — Грамадна, тлъста, носеща се на повърхността ледена скала!