— Прав си, прав си, Роджър, вижда се и по историята, в която ни въвлече тази вечер. Както казва викарият за женския скут: в него е скрито повече, отколкото окото може да види — Бенджамин ме погледна. — Някой ми го каза като шега. Така и не я разбрах.
— Няма значение, господарю — изломотих аз, — усмивчиците и шегите няма да ни измъкнат от това положение.
Бенджамин развърза червените панделки и разви свитъците, подхвърлени му от кардинала. Прочете първия и ми го подаде — помилването ми за убийството на Брогнар. Вторият беше бележка от някакъв безименен писар, в която се разказваше за старите легенди от Гластънбъри: как няколко години след смъртта на Христос, Йосиф Ариматейски10 и други бегълци от преследванията на римляните по време на ранното християнство трябвало да избягат и да се укрият в Англия. Йосиф се установил край Уеъри Хил, близо до Гластънбъри. Забил тоягата си и тя разцъфнала — оттогава там цъфти дива бяла роза, от която всяка Коледа се изпраща отрязан цвят на Короната.
Застанал до мен, Бенджамин потупа по пергамента.
— Това няма да се понрави на благородния ни крал — измърмори той. — Всяко споменаване на бели рози, символът на династията Йорк, го докарва до лудост.
— Господи! — измърморих и продължих да чета.
Легендите, изредени от писаря, твърдяха, че Йосиф донесъл със себе си и Граала, чашата, използваната на Тайната вечеря, за която се вярвало, че е заровена някъде в земите около абатството Гластънбъри.
Втората част на документа беше извадка от писанията на живелия през дванайсети век хроникьор Джералд от Уелс, в която се описваше как през 1184 година монасите открили в земите на абатството телата на Артур и Гуиневир в дъбов ковчег. Мястото било обозначено с кръст с надпис: „Тук, на остров Авалон, са погребани прославеният крал Артур и Гуиневир, втората му съпруга.“ По черепа на Гуиневир все още имало следи от руса коса, а когато някакъв монах се опитал да го вземе, черепът се разпаднал на прах. Писарят добавяше, че тези останки били погребани отново през 1278 година под мраморна плоча пред олтара в църквата на абатството в Гластънбъри.
— Вярвате ли на тези писания? — попитах аз. — Рицари от Кръглата маса, магически мечове и мистични чаши?
Бенджамин легна на леглото си и придърпа плаща около себе си.
— На небето и на земята, скъпи ми Роджър, има много повече неща, отколкото мисълта ни може да обхване.
Хубави думи, нали? Дадох ги на стария Уил Шекспир, за да ги използва в пиесата си „Хамлет“.
Глава пета
Същата нощ и двамата спахме зле. Бенджамин викаше в съня си и на два пъти се събуждах. Той също като мен се тревожеше за пътуването ни до Гластънбъри, затова на следващата сутрин слязохме в трапезарията на двореца с подпухнали очи и недоспали. Навъсен прислужник тръшна пред нас недопечен хляб и разреден с вода ейл. Седяхме, потънали всеки в своите мисли, докато вратата не се отвори и в трапезарията не влязоха Мандевил и Саутгейт. Изглеждаха свежи като майски рози. (От стария Шалот да си го знаете, злите по душа рядко имат проблеми със съня!) Седнаха на пейката срещу нас, разговаряха весело за застудялото време и че скоро трябва да се отправим на път към Съмърсет.
— Вярвате ли на всичко това? — рязко им зададох въпроса, който бях отправил и към Бенджамин.
— Дали вярваме на кое? — остро отвърна Саутгейт.
— Ами в меча на Артур и чудодейната чаша?
— Щом кралят вярва — отвърна Мандевил, — вярвам и аз. Вярваме всички, мастър Шалот, в името на здравия ред, силните правила и против безсмислените и безплодни бунтове.
Двамата му странни помощници се вмъкнаха в стаята и без дори да ни удостоят с поглед, се запътиха към друга маса, на която се настаниха.
С пълна уста Мандевил кимна към двамата.
— Смятате ни за жестоки и безмилостни, така ли, Шалот? Тогава си спомнете за Козма и Деймиън. Или още по-лошо, за по-големия им брат, който се опитал да избяга. Знаете ли какво направили турците? Съблекли го гол, приковали го към земята, привързали тръба от едната му страна и взели гладен плъх — Мандевил отпи от бирата си, — не от нашия английски вид. Плъховете в Азия са две стъпки дълги от главата до опашката. Та, вкарали плъха в тръбата, а в другия й край запалили огън. На плъха му остава само един начин за спасение — като си пробива път през жива плът.
Повдигна ми се и хвърлих поглед към двамата гологлави близнаци. Вече не ми изглеждаха толкова ужасни, колкото достойни за съжаление. Отново вперих поглед в Мандевил и Саутгейт. Каквото и да ми разправяха, тези двамата си бяха съвсем луди. Почитта им към закона и реда беше толкова голяма, че граничеше с безумие. Бяха истинско въплъщение на идеите на Макиавели, изложени в „Принцът“. Каквото и да поискаше от тях Хенри, тези двамата щяха да го изпълнят.
10
Според легендите, Йосиф Ариматейски, човекът, погребал Христос, се преселил в Британия, където донесъл със себе си светия Граал. — Бел.прев.