— Защо ни е да ходим до Гластънбъри? — измърморих, преди господарят ми да успее да ме спре.
Мандевил ми се изсмя, а после здравите му зъби захапаха парче ръжен хляб.
— Мастър Шалот, на вас и на вашия господар ви се носи славата на хора с набито око и схватлив ум. Ходите ли на лов?
— Не и ако мога да го избегна!
— Би трябвало да ходите, Шалот. Най-вече на лов с хрътки, тъкмо това ще правим в Съмърсет. Ще отидем на лов за предатели и ще открием реликвите, които кралят пожела. Ние сме ловци, а вие сте нашите хрътки.
Господарят ми ме дръпна за ръкава и аз преглътнах язвителния си отговор. Благоразумно напуснахме залата. В коридора го сграбчих за лакътя.
— Не съм ничия хрътка, господарю!
Бенджамин поклати глава.
— Не се хващай на приказките им, Роджър, не им се хващай! Имаме си други грижи.
— Какви грижи?
— Сестрата на Хопкинс, без да споменаваме шивача Таплоу.
— Мастър Шалот!
И двамата се обърнахме. Рейчъл Сантер стоеше в коридора, красива като лятна зора, макар лицето й да беше бледо и тъмни кръгове да обграждаха очите й.
— Мастър Даунби, мастър Шалот — тя се огледа страхливо през рамо.
— Какво има, мистрес? — попитах, захласнал се по прекрасната й гръд, която се издигаше и снишаваше от вълнение.
— Не знам — запъна се тя, — но съм обзета от страх. Ръцете на сър Джон са изцапани с кръвта на Бъкингам, а Мандевил и Саутгейт ме плашат. Ще си пъхат носовете там, където не им е работа.
Погледнахме я.
— Не разбирате — прошепна тя дрезгаво. — Живея в Темпълкъм. Да ми прости Бог, усещам присъствието на призраците на рицарите-тамплиери.
— Рейчъл! Рейчъл!
Девойката ни отправи последен, пълен с отчаяние поглед, поклати глава и се скри зад ъгъла, за да отвърне на майка си.
Бенджамин подритна тръстиките по пода.
— Моли се — почти негласно рече той. — Моли се, Роджър, да се върнем живи и здрави от Темпълкъм!
(Сякаш не го правех и без подобен съвет!)
Върнахме се в стаята си за плащовете и кесиите, но ми се стори, че Бенджамин се бави умишлено.
— Трябва да тръгваме, господарю.
— Още малко, Роджър, чакам някого.
Потъна в едно от своите мрачни настроения, затова го оставих на мира, отидох до прозореца и се загледах навън в прислужницата, която носеше кани с мляко от оборите до кухнята. Най-накрая на вратата се почука и влезе някакъв младеж с мазна коса, облечен в износен кожен елек и изпокъсани панталони. Поклони се на Бенджамин, като да поздравяваше велик лорд.
— Научи ли адреса? — попита господарят ми.
— Да, сър.
При други обстоятелства ломотенето на младежа щеше да ме разсмее.
— Е?
— От дълги години сестрата на Хопкинс е вдовица — отвърна му младежът. — Живее на малка уличка, пресечка на Уотлинг Стрийт, точно след кръчмата „Сврака и корона“.
— Благодаря — Бенджамин подаде монета на младежа и затвори вратата след него.
— Мистрес Хопкинс ли — попитах, — пресечка на Уотлинг Стрийт? Тя пък какво общо има с цялата тази работа, господарю?
— Може нещичко да й е станало известно от някой доверен разговор между брат и сестра, и то да ни е от полза.
— Тръгваме към Уотлинг Стрийт, така ли?
Бенджамин се засмя.
— И към затвора Нюгейт.
Трябваше ни позволението на доктор Агрипа, за да излезем, но само до час вече плавахме в една баржа срещу течението. Денят беше студен, но прекрасен. Слънцето сияеше върху синьото небе, ледената вода беше гладка и се усещаше, че ни заобикаля Лондон: зелени поля, овощни градини, крясъците на лодкарите и на децата, които играеха с колела по речния бряг. Внезапно ме обзе мъка по дома, макар още да не бях напуснал града, вътрешно се вбесих на онзи кучи син, краля и неговите подмолни планове.
Спряхме при Ийст Уотъргейт и тръгнахме нагоре по Найт Райдър Стрийт. Кратката ни разходка из Лондон — и най-вече из кръчмите „Бдението на гарвана“, „Библията и лебеда“, „Кракът и седемте звезди“, скоро ме разведриха. В споменатите кръчми седяха пияници, чиито чаши бяха пълни с „небесна храна“ или „драконово мляко“, а из въздуха се носеше уханието на сладкишите със стафиди и шафран, които се печаха в готварниците.
Сутринта преваляше и много от чираците и продавачите на сергии си бяха дали кратък отдих, а доста от тях вече бяха съвсем пияни. На ъгъла на Олд фиш Стрийт, пред кръчмата „Главата на Смъртта“, група чираци бяха съвсем погълнати от шумното състезание по оригване. Държах очите си отворени на четири да не би да се появи някой от старите ми приятели, най-вече златаря Уолър, но дори и така вниманието ми се отклоняваше от гледката на чираците, които подхвърляха кепетата си и се провикваха за клиенти, към високомерните градски сановници, облечени в обточените си с кожи мантии, красавиците на нощта — скъпоплатените куртизанки, облечени в копринени рокли и с воали, покрити с цветя. Последните без капчица свян кръстосваха надлъж и нашир улиците и повдигаха изскубаните си вежди, щом погледите им паднеха на някой младок или кавалер, изглеждащ великолепно в жакет с подплънки и с тесни, прекалено щедро издути на слабините панталони.