Минахме напряко през няколко улички. Минувачите по тях не бяха така изискани: някаква проститутка стоеше пред жилището си, повдигнала поли над тава с жарава. Върху горящите въглени беше поръсила сяра и лек парфюм. По-нататък аптекар се опитваше да продаде на своите клиентки, до една от занаята, лек срещу френската болест, направен от свинска мас, сяра, дървени кори и живак, смесени с гъста меласа.
Господарят ми, разбира се, вървеше безгрижно като дете и се налагаше да държа далече от него търсещите повод да се сбият някогашни войници, които търсеха лесен начин да отмъкнат нечия кесия, странните „Авраамови люде“11, които танцуваха голи и се преструваха на луди, други просяци, които молеха за пари, а на онези, които бяха достатъчно глупави да им протегнат ръка, щракваха конски букаи. Веднъж сложили букаите, просяците не освобождаваха жертвите си, докато не получеха кесиите им.
Врявата стана още по-силна, щом свърнахме по Тринити — по улицата минаваше каруца с шайка разбойници. На вратовете им бяха окачени надписи, от които се разбираше какво е престъплението им. Разбойниците се оказаха крадци, усвоили умението с дълга кука да измъкват през прозорците на къщите всякаква по-ценна покъщнина — завивки, нощници и гърнета. (Тъкмо заради разбойници като тези са започнали да се ширят легендите, че гоблини и елфите крадат подобни вещи.) Цяла такава банда беше заловена и сега тълпата изливаше яростта си върху тях, замеряйки ги с развалени яйца, а домакините изливаха нощните гърнета от горните етажи на къщите. Отзад на каруцата седеше окован младеж, твърдял, че е свещеник. По гърба му имаше рани от побоя, отрязаните връхчета на ушите му кървяха, а пристегнатият на врата му надпис изреждаше лъжите и измамите му.
Най-после стигнахме пресечката, точно след „Свраката и короната“. На усойната, влажна уличка едно просяче ни посочи къщата, в която живееше мистрес Хопкинс. Домът беше висок, с тясна фасада, на три или четири етажа. Капаците на прозорците, по които и малкото останала боя се лющеше на едри парцали, бяха затворени. Вратата беше разкривена, но за наша изненада се оказа отворена и резето не беше спуснато. Потропах шумно и извиках. Още тогава имах предчувствие, че ни дебне опасност, заплаха. Знаци, познати на стария Шалот: настръхналата коса на врата, свит стомах, капчици пот, избили по челото, както и онзи неописуем порив към бягство.
— Мистрес Хопкинс! — изкрещях. — Мистрес Хопкинс!
Тесният, вонящ коридор беше потънал в мрак и виковете ми прокънтяха глухо.
— Мистрес Хопкинс! — провикнах се отново.
Около нас старата къща проскърцваше. Бенджамин ме блъсна навътре и тръшна вратата зад себе си. Тръгнахме опипом в тъмнината, открихме дебела лоена свещ и аз я запалих с огнивото си. Ръцете ми трепереха, докато влизах навътре в къщата, Бенджамин ме следваше. Минахме покрай малка, занемарена стая, край прашни, разнебитени стълби, после влязохме в килера или в кухнята. Там беше малко по-чисто. Очукана метална чаша стоеше на масата, а в другия край, в обърнат към покритата с пепел решетка на огнището стол, седеше жена. Главата й беше наклонена напред, раменете изгърбени, а воалът й падаше на лицето. Цялото място лъхаше на смърт.
Приближих се, побутнах я отзад по тила и сподавих вика си. Мистрес Хопкинс, каквато си е била приживе — грозотия с мършаво лице и редичка косица, беше жестоко убита. Очите й бяха изпъкнали, подутият й език беше прехапан между редки и пожълтели зъби, кожата й имаше морав цвят. Червената връв, с която бяха отнели живота й, продължаваше да виси около врата й. Бенджамин вдигна ръката на старицата.
— Не е изстинала все още — измърмори той. — Вероятно е мъртва не повече от час.
— Защо? — попитах. — Защо да убиват някаква старица?
Бенджамин покри лицето на жената с парче плат и седна на масата.
11
Секта просяци, наречена така по името на една от сградите в „Бедлам“ — тогавашната лондонска лудница. — Бел.прев.