— Някой — заяви той — е знаел, че идваме насам. Но това не беше тайна. В края на краищата, сам наех слуга от Ричмънд, който да открие къде живее мистрес Хопкинс — той потри брадичката си. — Предполагам, че е безполезно да го разпитваме. Може той да е казал на някого къде отиваме, без да си дава сметка какво прави. Не — въздъхна Бенджамин, — някой е знаел, че идваме. Някой, който познава начина на живот и мисленето на свещениците. Един монах, особено отшелник като Хопкинс, би имал неколцина приятели и едва ли би се доверявал на събратята си в Гластънбъри. Затова вероятно е обсъждал делата си със своята сестра, нали?
Бенджамин потропа по масата.
— Очевидното заключение е, че нашият тайнствен убиец е решил да отстрани опасността за всеки случай — той обхвана с жест притихналата, злокобна стая. — Подозирам, че е човек с власт, а може да е и тайният тамплиер, когото вуйчо ми преследва. Все пак мистрес Хопкинс едва ли щеше да отвори вратата на всекиго. Почти няма следи от съпротива, затова мога да заключа, че убиецът е посрещнат с добре дошъл.
Бенджамин посочи към металната чаша.
— Вероятно мистрес Хопкинс му е поднесла вино — погледна под масата и вдигна друга чаша. — Дори му е правила компания. Убиецът я е убедил, че всичко е наред, промъкнал се е зад стола й и е стегнал въжето около врата й.
— Може ли да е търсил някои от записките на Хопкинс? — додадох аз. — Може би нещо, което нещастният монах е поверил на сестра си?
Претърсихме стаите на долния етаж. Намереното в тях будеше съжаление. Убиецът също беше тършувал из стаите. Две очукани ковчежета бяха отворени със сила, няколко евтини украшения бяха захвърлени заедно с парчета пергамент и часослов, по който имаше отпечатъци от мръсни пръсти. Нито една от тези вещи не ни насочваше към следа. Качихме се горе и претърсихме незначителните й притежания, които открихме в прашните, сумрачни стаи.
— Нищо — измърмори Бенджамин.
— Може и да е нямало нищо — отвърнах аз. — Може би мистрес Хопкинс е убита единствено заради това, което се предполага, че е знаела.
Напуснахме къщата и тръгнахме нагоре по Бадж Роу към Чийпсайд. Пробивахме си път през оживения пазар, който от единия до другия си край беше претъпкан с тезгяси, каруци, коне и хора от всички прослойки: от бедняците, облечени в дрипи до богатите, нагиздени в скъпи коприни. Група важни благородници си проправяше път с помощта на трима въоръжени мъже, които вървяха в редица пред тях. Яздеха великолепни бойни коне и носеха вдигнати позлатени копия. Следваха ги знаменосците. Знамената в алено и жълто изобразяваха необичайни символи: черни грифони, алени дракони и сребристи елени.
Продължихме към зловонната смрад на кланиците, където мученето на добитъка, който чакаше реда си, опъна нервите ни и от него ушите ни писнаха. Най-после стигнахме до Нюгейт, тази отвратителна дупка и ад — градският затвор издигнат край портата на старата градска стена. Минахме под арката на Дик Уитингтън12 и захлопахме по обкованата с метал врата, за да ни отворят.
Мазно буре със сланина, увенчано със сплъстена коса и червендалесто, небръснато лице, ни се представи като пазача и ни се заумилква, щом Бенджамин му се представи.
Пазачът избърса мръсните си пръсти в мазния кожен елек и задрънка с огромна връзка ключове.
— Хайде, хайде, господа! — промърмори той, докато ни се кланяше и тътреше крака след нас. Усмихна ни се подкупващо.
— В края на краищата на мастър Таплоу не му остава кой знае колко време живот, ще умре в два следобед.
Поведе ни през преддверието, за да ни покаже изпоцапан с катран елек, нашарен със сяра, който висеше на кука в стената. Тъмничарят се спря и го загледа с възхита.
— Покровът на мастър Таплоу — измърмори злобната гадина, като че ли изучаваше картина на Да Винчи или на Рафаело.
— Това ли ще облече! — възкликнах аз.
— Разбира се — отвърна пазача. — Ще му го навлекат и ще изгори като факла.
— Защо просто не обесите горкия нещастник? — промърморих.
— А, не! — отстъпи назад тъмничарят с разширени очи. — А, не, не можем да го направим! Законът си е закон! Таплоу е предател и законът казва, че трябва да изгори на кладата.
(Знаете ли, аз съм порочен старец, имам слабост към мека женска гръд и чаша добър кларет. На този свят съм вече близо… ами над деветдесет и пет години, но когато най-накрая се срещна с Бог, искам да му задам въпроса, който ме мъчи цял живот. Защо на нас, човеците, така ни харесва да се избиваме един друг? И защо го правим по възможно най-жестокия начин? Прощавайте, но се налага да вдигна пръчката и здравата да перна капелана си по кокалчетата. „Вие няма да идете в рая и няма да видите Бог“, ломоти и подсмърча нищожният му лицемер. „Напротив, напротив, ще разкажа на свети Петър някаква шега и докато той се залива от смях, ще му задигна ключовете.“ Уви, отплеснах се!)
12
Сър Ричард Уитингтън (1354–1423) — търговец и политик, кмет на Лондон и член на парламента, първообраз на легендарния Дик Уитингтън, герой от английските пантомими, бедно момче, което става кмет на Лондон. — Бел.прев.