Топчестият и мазен тъмничар се затътри пред нас и ни поведе по проходите и галериите, потънали в непрогледен мрак, надолу по покритите с мръсотия стъпала, където тлъстите плъхове се множаха бързо като бълхи в краставо куче. Смрадта беше непоносима, газехме до глезени в лепкава тиня. Накрая стигнахме до Коридора на обречените, килиите, в които осъдените на смърт чакаха екзекуцията.
— Здравейте, красавиците ми! — някакъв луд притисна лице към решетката. — Не жалете за мен — провикна се лудият. — Целият Тайбърн е с извит врат и подмокрени панталони!
Тъмничарят изплю насреща му жълта слуз и лицето на лудия изчезна. Спряхме пред някаква врата.
Тъмничарят я отвори, взе една факла от коридора и я пъхна в малка цепнатина в стената на килията. Вратата зад гърбовете ни хлопна и килията в отбранителната кула се оживи от светлината. Вонеше като на бунище, а сламата под краката ни беше толкова отдавнашна, че се беше превърнала в черна, лепкава каша. Изведнъж купчината дрипи в ъгъла се размърда и Таплоу, целият окован във вериги, се изправи на крака. Беше тъмнокос, а охраненото му тяло — покрито с мръсотия. Ухили се към нас в сумрака.
— Добре дошли, господа. Няма ли да се представите? Може би сте от онези, които искат да видят осъден на смърт преди екзекуцията му? Искате да ме попитате как се чувствам? Какво мисля? — той се взря по-отблизо в нас. — Не, не приличате на такива.
— Служим на кардинала — заяви Бенджамин и бързо додаде: — Не, не. Не носим помилване. Но кой знае — рече той потиснато — може би милост, торба с барут, окачена на врата. Мастър Таплоу — бавно продължи той, — по-късно днес ще бъдете изгорен на кладата в Смитфийлд, по обвинение в предателство.
Таплоу се свлече на колене.
— Да — измърмори той едва чуто. — Лош край за един добър шивач.
Бенджамин коленичи до него. Аз се облегнах на стената и се помъчих да овладея паниката, породена от ненавистта ми към затворите, най-вече към Нюгейт. (О, да, признавам, няколко пъти съм бил там. Ако ви се доще да разберете какво значи ад на земята, идете до проклетата дупка в деня на екзекуциите. Песните, крясъците и писъците ме караха да мисля, че вече са ме убили и съм отишъл в ада! Колко жесток е светът!)
— Мастър Таплоу — продължи Бенджамин — поддържали сте връзка с монаха Хопкинс, и сте предавали негови съобщения, така ли е?
Шивачът облиза устни.
— Такава е истината. Ще кажете ли на тъмничаря да ми даде вино?
— Разбира се.
— Е, добре — Таплоу се почеса по главата, — носех съобщения до лорд Бъкингам под предлог, че нося дрехи или си търся клиенти в лондонската му къща.
— Отговаряше ли Бъкингам някога на съобщенията?
— Не, не отговаряше.
— Какво друго правехте?
Таплоу се примъкна по-близо. Да ми прости Бог, но приличаше на покрита с кал жаба, приклекнала в сумрака. Наложи се да притисна носа си заради непоносимата смрад и само си пожелах господарят ми да приключи по-бързо с въпросите си.
— Какво друго правехте? — отново попита Бенджамин.
— Ходех насам-натам по поръчения на Хопкинс. Оставях съобщения тук-там, но нищо особено.
— Защо го правехте? — Бенджамин погледна към мъжа. — Защо му е било на един шивач да се забърква с някакъв луд монах и предател? Особено пък на човек като вас, Таплоу, който е приел доктрината на Лутер за реформацията?
Таплоу сведе очи.
— Преди бях католик — запелтечи той, — докато не почина жена ми. Хопкинс беше единственият свещеник, който прояви загриженост.
Размърдах се, забравих несгодите в килията, щом улових накъде бият подозренията на господаря ми. Тук имаше нещо гнило. Таплоу беше мръсен, но се виждаше, че го хранят добре, а за човек, на когото му предстои да умре, изглеждаше твърде спокоен и ведър.
— Носили ли сте съобщения до други хора?
Той поклати глава в знак на отрицание. Бенджамин се протегна и сграбчи ръката на мъжа.
— Мастър Таплоу — прошепна той, — не мога да направя почти нищо за вас, освен да се уверя, че тъмничарят ще ви даде вино. Молете се за бърза смърт и в Чистилището Христос да се смили над душата ви.
— Да — прошепна Таплоу. — Дано душата ми не остане дълго в Чистилището.
После отново легна в ъгъла на килията.
Захлопахме по вратата за тъмничаря и се върнахме при главните порти, където Бенджамин даде една монета на жестокия негодник и му нареди да направи каквото може за клетия Таплоу. Тръгнахме си, минахме през портите на старата градска стена, заобиколихме стената и забързахме по улиците и уличките надолу към речния бряг при Ийст Уотъргейт. Бенджамин едва ми продумваше, но непрестанно си мърмореше под носа. Чак когато наредих на лодкаря да ни откара до Сион, господарят ми сякаш се отърси от унеса.