Стълбът на кладата изцяло се скри в бушуващите пламъци на огъня. Взирах се над тълпата. Приличаше ми на грамадно чудовище, с разтворена паст и настървени очи, после долових движение близо до големите брястове от другата страна на общинските мери. (Клоните на тези дървета често се ползваха вместо бесилка.) Видях червенокос мъж да скача от клоните, сякаш и на него му бе прилошало от гледката и се готвеше да си тръгва. Съгледах черните мантии и се зачудих защо му е на Саутгейт да присъства на такава отблъскваща екзекуция. Попитах и Бенджамин, докато излизахме през задната врата на „Сейнт Бартоломю“, запътили се обратно към реката, но господарят ми не ме слушаше.
— Не знам причината — измърмори ми той — още не я знам, Роджър. И докато не разплетем тази бъркотия, няма да я науча!
Глава шеста
Върнахме се обратно в Ричмънд с баржа и заварихме двореца, обхванат от смут. Кралят и кардиналът се готвеха да отпътуват и дворът беше пълен с товарни коне, шамбелани и дворцови слуги. Носачите се блъскаха из стълбите и галериите, натоварени с пакети и торби. Огромни карети на четири колела, всяка с по шест коня, чакаха в редица пред главните порти. Тлъстият Хенри преместваше мебелите и вещите си, за да се отдаде на забавления на ново място. Кралският флаг на Англия вече не се вееше на пилона — знак, че Хенри и Уолси са заминали малко по-рано, но доктор Агрипа стоеше и ни чакаше в стаята ни.
— Беше ли плодотворно посещението ви в града?
— Беше интересно — отвърна господарят ми.
Агрипа, досущ приличен на дребен паяк в черните си дрехи, се приближи до Бенджамин и му подаде малък свитък и две натъпкани кесии.
— Вашият чичо ви желае безопасно пътуване. Среброто ще улесни пътуването ви, а тук, както обикновено, са писмата ви за вашето назначение.
Свалих дисагите от куката на стената и ги разтворих на леглото.
— Ами вие, уважаеми докторе? — попитах аз. — Ще си останете в Лондон на сигурно, така ли?
Агрипа се приближи към мен и почти допря лице до моето. Усетих странния му мирис и вперих поглед в ясните му, леденостудени очи.
— Ще ми се да дойда и аз, Роджър — тихо рече той. — Ще ми се и да умра, но още не е ударил часът ми.
Бенджамин наблюдаваше и двама ни учуден.
— Тогава за какво е всичко това? — попитах, без да се поддавам на сплашването. — Какви ги говорите за смъртта? Агрипа, и капка приятелско чувство ли не храните към нас? Какво според кардинала има да се случва в Темпълкъм? И какво точно иска изтормозеният мозък на негово напълно обезумяло величество?
Изражението на лицето на Агрипа се смекчи и когато отново го погледнах, очите му бяха бисерно сини и грееха по детски чисто.
— Роджър, Роджър — зашепна той, — аз служа на кардинала във война и мир, поне през последните десет години. Но когато пророчеството се изпълни, кравата възседне бика и черепът на свещеника бъде смазан, тогава ще бъда свободен.
(По онова време нямах ни най-малка представа за какво говори, като се замисля сега за онези събития, несъмнено е говорел за потомката на Болейн, изгряла като звезда след дебелия Хенри и за падението на Уолси.)
— Преди да тръгнете — продължи Агрипа, — в името на приятелството ни, ще ви дам следния съвет: Age Circumspecte .Действайте предпазливо! Бъдете бдителни!
После се завъртя на токове и напусна стаята.
В следващите няколко дни вече бяхме забравили съвета на Агрипа. Бенджамин беше все в мрачното настроение, което не го напускаше от екзекуцията на Бъкингам насам. Винаги щом му се удадеше възможност, грабваше парчета пергамент и започваше да шари по тях, да си мърмори под нос и да се почесва по главата.
Бях господар на себе си. Поднових скитосванията си из града, дори ми мина през ума да пообиколя старите си приятели, но близо до Уайтфрайърс някакъв мошеник ме разпозна. Вместо да ме поздрави най-сърдечно, както си му е редът, той си плю на петите, нетърпелив да продаде новината, че съм в града, на хора като Уолър и другите, на които дължах пари. Дребничка хубавица ми хвана окото и за няколко часа пак си бях старият Шалот, който си пилее времето, разказва най-невероятни истории и разсмива любовницата си в кръчмата и после на пухеното легло в стаята отгоре.
Чудно момиче беше тя! Очите й блестяха като седеф, умът й сечеше като бръснач и имаше най-красивите рамене, които някога съм виждал. И тя на свой ред си е отишла, защото дори златокосите момчета и момичета трябва да станат прах и пепел. Красива фраза. Мое творение е, но добрият ми приятел Уил Шекспир си я присвои. Такъв им е обичаят на писачите, през цялото време крадат думите от устата на хората.