Седях до Елизабет. Смушках я и високо, та всички да чуят, рекох:
— Ето ни застъпник и на другата страна — беше лукава шега, чието истинско значение знаехме само аз и кралицата, която така се разсмя, че не можеше да спре. Капеланът ми заораторства, а събратята му до един не откъсваха поглед от мен. Когато проповедта му приключи, към мен се приближи възстаричък, подсмърчащ епископ.
— Лесно ти е да се подиграваш, сър Роджър — провикна се той, — а проповед дали ще можеш да произнесеш?
Е, знаете го стария Шалот, като ще е гарга, нека да е рошава!
— Ама разбира се! — отвърнах му аз.
Спогледахме се с нейно величество, тя кимна и дворът отново се събра. Помогнаха ми да се кача на високия амвон. (Бях обърнал малко повече чаши кларет.) Наведох се над дървения парапет и пиянски се огледах.
— Темата ми — наченах — е следната: което не искаш да сторят на теб, не сторвай другиму. Нали на другите може да не им се понрави това, което правиш на самия себе си!
Смях посрещна думите ми. Епископът с червения нос, който беше погълнал кажи-речи толкова кларет, колкото и аз, се надигна:
— Истинска проповед! — провикна се пискливо. — Не ни вземай на подбив, сър Роджър!
Елизабет поклати червенокосата си глава и ми заповяда да продължа.
— Нека има поука! — провикна се друг епископ.
— Да — прогърмя гласът на трети. — Дръж се според проповядваното от теб, Шалот! Да бъде възвишено.
Облегнах се пиянски на амвона и загледах двамата лицемери — две бузи на един и същ задник.
— Хубаво — изломотих в отговор, докато в ума си прехвърлях възможностите.
Кралицата — какво чудно момиче беше тя — хапеше устни. Лицето й беше станало аленочервено и полагаше такива усилия да се овладее, че чак перуката й се килна леко. Плесна с ръце и впери строг поглед в мен.
— Сър Роджър, изпълнете заповедта. Нека проповедта ви да е кратка и да предложи на слушателите ви поне три теми за размисъл! — и ловко ми смигна.
— Имало едно време — подхванах — едно врабченце. Настъпила и люта и сурова зима.
Спрях и заоглеждах паството си, сбрано сред покритите с гоблени стени на параклиса в Хамптън Корт. Свещениците не сваляха очи от мен. Свела глава, Елизабет криеше с ръка лицето си. Според мен знаеше какво ще последва. Дребният Сесил, секретарят й, не откъсваше поглед от тавана.
— Много скоро — продължих аз — малките крилца на врабчето се покрили със скреж и то тупнало от дървото близо до един обор. Минаваща наблизо крава се изсрала над врабченцето. Врабчето решило, че ще умре, но кравешкия тор го стоплила и размразила крилцата му. Стоплено и щастливо, врабченцето поело въздух и започнало да чирика. Наоколо се навъртала котка, която чула песента му, разровила торта, намерила врабчето и го изяла на две хапки. Ваше величество, братя и сестри во Христе, това беше моята проповед!
— Каква е поуката от тази приказка? — пропищя епископът, скочил на крака. — Нейно величество заповяда да ни дадеш три теми за размисъл.
— Не са ли те ясни за вас? — ревнах насреща му. — Първо, милорд, не всеки, който ти сере на главата, ти мисли злото. Второ, не всеки, който те вади от лайната, е твой приятел. Трето: щом си на топло и си щастлив, даже и да е в куп лайна, дръж си устата затворена!
Ами това беше. Кралицата направо излетя от параклиса, а мен държаха под домашен арест в къщата ми в Лондон, докато не написах словоизлиятелно извинение на епископа. Написах го и на мига бях глобен сто крони2, понеже в него съм казал, че той е най-чудесната от всички стари дами, които някога съм срещал.
А и най-важното: щом не разбирате от шега, значи не сте християни!
(Гледам, че раменете на капелана ми потрепват. Да не си и помисля да ми се присмива, че ще му извия врата, рече ли да го измие! Иисусе, как набързо изтрезня. Потропва с перото по края на свитъка, значи е време да започваме.)
Налага се да се върнем назад във времето. За мене то е като коридор с много стаи и във всяка от тях се крият убийства. Ще трябва да се върна към ония златни времена, когато служех при Бенджамин Даунби, племенник на великия кардинал Уолси. И двамата бяхме специални агенти на кардинала, работехме за негово благо и за благото на короната. Благото на короната! На тлъстия, кръвожаден сифилитик Хенри VIII, Принца на мрака, който потопи кралството си в потоци от кръв и прати най-добрите и най-благородните на дръвника…
Готов съм. Отворил съм покрито с кожа ковчеже, върху което с избледнели златни цифри е изписана годината 1522. Извадили сме останките от тези отминали, зловещи и кървави времена. Лежат пред мен на писалището. По някои от тях има тъмни морави петна, там, където виното се е разливало от чашата, други петна са тъмночервени — следи от кръвта на някой нещастник и негодник. Пръстенът, който ми върнаха, не е от значение. Не откъсвам очи от алените нишки — ивици здрава коприна, толкова светли и пропити с толкова мъка. По онова време те криеха у себе си тайни, чийто корени стигаха назад чак до времето на крал Артур.