— Един ден, един ден! — срязах го аз. — Чувал съм го вече, мастър Саутгейт, не е ли странно. А още по-странното е, че жестока смърт сполита онези, които са го казвали — обърнах се и го погледнах право в лицето. — Не ме заплашвайте — придадох си смелост и добавих: — Бива ме с меча!
(Господи, какви лъжи наговорих!)
— Кривоглед сте, ама това май не ви пречи — сопна се Саутгейт.
(Точно така, непрокопсаник, но ловях око — висок, тъмнокос, с матова кожа, но едното ми око е кривогледо. Винаги съм си мислел, че ми придава излъчване на смелост и безразсъдство.)
Забелязах, че Саутгейт е сложил ръка на дръжката на меча си. Преглътнах с мъка и погледнах през рамо, за да се уверя, че Бенджамин върви след мен.
— Щом приключим със задачата — обърнах се иронично към Саутгейт, — измъкни меча си. Но сега казваш, нашият Господ Бог, сър Едмънд Мандевил ни очаква!
Глава осма
Насядалите около господарската маса — сър Джон, лейди Биатрис, Рейчъл, Мандевил и бледият като платно Деймиън, вече бяха закусили. Сър Джон щракна с пръсти и прислужниците поставиха пред мен поднос с тънко нарязани резени бекон, малки питки и гърне бита сметана, донесоха и големи чаши с ейл.
Огледах присъстващите, всички бяха бледи и потиснати. Усмихнах се широко, поздравих ги с добро утро и започнах да се храня. Бенджамин беше много по-любезен, разбира се. (Беше благородник до мозъка на костите си. Изтънченото му поведение на масата би накарало и ангел да се чувства тромав.) Пиех от чашата си и гледах към Мандевил.
— Моите съболезнования по повод смъртта на помощника ви, сър.
Мандевил леко кимна.
— Смърт ли, мастър Даунби, смърт?
Бенджамин се прокашля.
— Имате право, сър. Точната дума е „убийство“.
— Но как? — объркано заговори сър Джон. — Как, в името Божие, можа да се случи това в моя дом? Стаята му беше залостена. Тайни проходи и врати няма — огледа се — поне в тази стая няма.
Бенджамин се усмихна.
— Значи все пак някъде има?
— Разбира се — запъна се Сантер и нервно раздвижи крака. — Тук, под нас, има изба и проходи. Тамплиерите са ги ползвали често — усмихна се едва-едва. — Сега там държа вината си, дървата за огрев, нищо особено.
— Защо мислите, че е било убийство? — рязко попита Мандевил.
— Защото, сър, леглата не избухват в пламъци — отвърна му Бенджамин. — Ако мога да вярвам на очите си, постелята се е превърнала за секунди в огнен ад. Никой не е премествал мангалите, огънят в огнището е бил угаснал, свещта е догоряла и въпреки това някак се е разбушувал толкова силен огън, че бедният Козма дори не е успял да стане от леглото.
Бенджамин отпи от чашата си.
— Но кой или защо, или как? — добави той — Отговорът на тези въпроси си остава загадка за мен; а и за вас, сър Едмънд.
— Както казахте, вратата е била залостена, никой не е влизал в стаята и огънят е трябвало да убие бързо Козма, без да му даде възможност да се измъкне, както и без да засегне другиго. Идете и огледайте стаята. Таванът е измазан и за да плъзне по него огън, са необходими часове. Стените и подът са каменни. В други къщи пламъците биха тръгнали нагоре, но не и тук. Убиецът го е знаел!
— Но леглото и постелите в него — намесих се аз (старият Шалот трябваше да изкаже безполезното си мнение) — трябва да са били сухи и възпламеними като прахан.
— А защо Козма не е станал от леглото? — попита Сантер.
— Защото е бил тежко ранен — отвърна Бенджамин и се запита: — Но как?
Поклати глава.
— Мислите, че е бил убит, така ли?
— Да, казах вече, но…
Празната чаша на Мандевил издрънча по масата. Пратеникът на краля впери обвинителен поглед към Сантер.
— Кой е престъпникът, тъкмо това трябва да открием!
Сър Джон изблъска стола си назад, лицето му беше почервеняло от яд.
— Обвинявате ли ме, сър Едмънд, или обвинявате член на моето семейство, може би някого от прислугата? Ако е така, кажете го! — той дишаше тежко. — Не забравяйте къде се намирате, сър Едмънд. Това не ви е Лондон, а югозападна Англия. Тук спомените не умират лесно. Едуард Стафорд, последният лорд Бъкингам, беше много обичан и почитан, запомнете това. Не съм в състояние да гарантирам верността на всеки местен жител, също както негово величество кралят или кардиналът не могат да са сигурни във верността на всички поданици на короната.
— Второ… — Сантер замълча, за да намери подходящите думи.
— Продължете, не спирайте — подтикна го Саутгейт с копринен глас. Негодникът се забавляваше искрено.
— Второ — припряно продължи Сантер, без да обръща внимание на предупредителния поглед на съпругата си, — из тези места спомените за тамплиерите все още са живи. По времето, когато те са владеели тези земи, на тях са гледали като на вълшебници, които носят благоденствие на своите владения. Почитали са ги като лечители, добри стопани, вещи в земните и небесните тайнства. Мислите ли — той погледна Мандевил в очите и аз се възхитих на смелостта му, — наистина ли мислите, сър Едмънд Мандевил, че хората, които живеят из тези земи, не знаят истинската причина, която ви е довела тук? Или че не се досещат какво търсите, както и че не са разгадали намерението ви да заличите и най-дребната следа от древния монашески орден? Да не забравяме, че на тях им е известно и участието ви в унищожението на лорд Бъкингам, както аз съзнавам своето, Бог ми е свидетел!