Немият Деймиън настойчиво следеше устните на господаря ми. Задърпа ме за ръкава и посочи съпругата на Сантер.
— Лейди Биатрис, влизали ли сте в стаята на Козма? — попита Мандевил.
— Да, по-рано през деня. Аз съм господарката на тази къща и исках да се уверя, че всичко е наред.
— Както сторих и аз — обади се и Сантер. — По същите причини.
— Видях да влиза някаква прислужница — заяви Саутгейт. — С кестенява коса и бяла прилепнала шапчица. Носеше постели и завивки.
— Трябва да е била Матилда — отвърна сър Джон. — Тя обаче е само едно просто селско момиче, доста празноглаво. Въпреки това ще я разпитам.
— Не мисля, че някаква прислужница би замислила убийство. Сър Джон, колко продължи снощната вечеря?
— Около два часа.
Бенджамин се загледа в повърхността на масата.
— Първи си тръгна Роджър, после вие, мастър Саутгейт, лейди Биатрис и сър Джон ви последваха. Последни бяхте вие, сър — посочи с пръст Мандевил — и двамата ви служители.
— А вие кога си тръгнахте? — попита Саутгейт.
Бенджамин се изчерви.
— Не съм си тръгвал. С лейди Рейчъл останахме тук. От библиотеката на баща си тя донесе книга с всички легенди за крал Артур, копие на „Артур Британски“ на Малъри и „Рицарите на кръглата маса“.
Сърцето ми застина и аз прехапах устни, за да скрия разочарованието си. Рейчъл улови погледа ми, ала по всичко личеше, че я интересувам не аз, а моят господар.
— Какво намеквате? — попита Мандевил.
— Нищо. Просто искам да разбера дали някой е влизал в стаята на Козма.
Всички в хор отрекоха да са влизали там. Мандевил се изправи и взе плаща си, който беше преметнал през облегалката на стола.
— Щяхме да идем до Гластънбъри днес, но първо трябва да приключа с тази неприятна задача. Сър Джон, ще ми е необходим някакъв сандък, който да послужи като ковчег за горкия Козма. Може да го оставите в параклиса на имението си и вероятно утре, на път към Гластънбъри, ще можем да го оставим в църквата на селото. Имам и да напиша няколко писма. Негово величество кралят няма да остане доволен от известията, които ще му пратя. Мастър Саутгейт, идвате ли?
Двамата шпиони се оттеглиха, следвали от безмълвния, неутешим Деймиън.
Лейди Биатрис и Рейчъл поднесоха тихо извиненията си и също напуснаха масата, сър Джон се протегна, измърмори, че цялата тази работа е много мръсна, но делата в имението се нуждаят от неговото внимание.
Бенджамин ги изпрати с поглед.
— Чудя се къде ли отива всъщност сър Джон? — измърмори той.
— Ако имаше и капчица ум в главата си, щеше да остане и да държи под око дъщеря си — заядох се аз. — Господарю, защо не ми казахте, че сте прекарали нощта тук долу, в забавления с мистрес Рейчъл?
Бенджамин се усмихна.
— Красавица е, нали, Роджър? Но не е за теб и със сигурност не е за мен. Това не е игра. Заобиколени сме от смърт, убийства, заговори и заговори срещу заговорите. Няма време за любовни игри. Не се доверявай никому, освен на мен, докато тази история не приключи.
Огледа се.
— Роджър, въпреки пухкавите възглавници, позлатените часовници, сребърните лъжици и венецианските гоблени, от тази къща лъха на смърт. Не исках пред всички да се съглася с мистрес Рейчъл, но тя има право. Нещо в това място лъха на прастар грях и колкото по-бързо приключим със задачата си, толкова по-добре.
— Вярваш ли, че тайнствените тамплиери съществуват? — попитах.
— Нищо чудно. Подобни общества винаги се обвиват в тайнственост. Изграждат отделен свят, а въпреки зелените си поля и живописните селца — тук кралят е прав — навсякъде в Англия кипи недоволство. Могъщите лордове, свързани с династията Йорк по кръвна линия, разполагат с голяма власт. Враждебността към Църквата расте. Шотландците продължават да са заплаха от север, а в Европа се създават силни съюзи, които целят изолацията на Англия. В подобна среда общества като това на тамплиерите процъфтяват. Най-жилавите бурени растат върху торищата.
— Ами светият Граал и Екскалибур?
Бенджамин сви рамене.
— Кралят ги иска или, което е по-важно, ако не може сам да ги получи, иска да се увери, че и никой друг няма да сложи ръка върху тях. Не намирам никакъв смисъл в онова стихче. Какво ли имат предвид с тази река Йордан?
Намръщи се насреща ми.
— За това си говорихме с красивото момиче снощи. Има ли някъде наоколо, край това забравено от Бога място, някой поток, река, къща или църква с думата „Йордан“ в името. И къде би могъл да се намира кивотът?
— Тя успя ли да ви помогне?
— Не, нито пък баща й или пък казаното от Мандевил миналата вечер, след като ти се оттегли. Гатанката на мастър Хопкинс си остава все така обгърната в тайнственост.