— Мастър Хопкинс оставил ли е някакви документи?
— Никакви. Според Мандевил, преди да се отправи на фаталното си пътуване до Лондон, Хопкинс разчистил всичко от стаята си. Тъкмо в нея си настанен ти — Бенджамин посочи към играещите пламъци в грамадното огнище. — Премахнал е всичко, което е държал в стаята си — каквото не е могъл да изгори, е унищожил.
— Необичайно поведение.
Бенджамин сви рамене.
— Може да е предчувствал събитията в Лондон. Или пък някой го е предупредил. Може да е знаел, че в действителност Уорнам и Колкрафт, които са били част от свитата на Бъкингам, всъщност са агенти на краля — Бенджамин въздъхна. — Каквото и да се е случило, мастър Хопкинс е отнесъл тайната си в гроба.
Наведе се по-близо и прошепна:
— Роджър, ще остана тук, но ти иди в стаята си, вземи си ботушите, плаща и широкополата шапка. След час сър Джон ще се отправи на път. Когато тръгне, искам да го проследиш. Знам, че ще ти е трудно да го направиш, полето е покрито със сняг, ала трябва да разберем къде отива.
Идеята за следенето не ми се понрави, но също толкова малко ми се нравеше и мисълта да се щурам из Темпълкъм. Качих се горе, постоянно бях нащрек, като внимателно оглеждах дребните гротескни лица по корнизите и таваните и най-вече ярките тамплиерски кръстове. Защо не бяха избелели с времето? Да не би боята и позлатата им да са били подновявани в знак на почит към този тайнствен и древен орден? Стигнах стаята си и заварих вратата полуотворена. Проклех глупостта си. Нямам вяра дори на себе си, като изключим Бенджамин, нямам вяра и на никого другиго, а все пак бях забравил да взема ключа, когато излизах.
Бутнах леко вратата. От другата страна на леглото с балдахина, с гръб към мен, седеше млада жена. На главата си имаше бяла шапчица, бял триъгълен шал обгръщаше раменете й. Дочух звън на монети, усмихнах се, тръгнах на пръсти през стаята и заобиколих леглото.
— Добро утро, мистрес — рекох и се надвесих над таблата на леглото. Видях кесията си в скута й, а до нея на леглото имаше пръснати монети. — Имам дълг към вас, така ли?
Младата жена ме гледаше като уплашен заек. Имаше кестенява коса, загоряло лице и големи сини очи. Трябва да беше някъде към шестнайсет, най-много осемнайсет години.
— Чухте ли въпроса ми, мистрес? Имам ли дълг към вас? Ако нямам — продължих подигравателно, — ще ми кажете ли тогава, защо моята кесия е в ръцете ви?
Приближих се, младата жена стана и понечи да побегне, но аз я сграбчих за ръката. Тя се задърпа.
— Простете — рече умолително с глас, в който се долавяха следи от местния говор. — Сър, съжалявам, но я видях да си стои там и не устоях на изкушението, беше прекалено голямо.
Придърпах я по-близо, улових леко ухание на лавандула и рози, но най-вече ме впечатлиха пълните й гърди, които се издигаха и снишаваха под ризата от развълнуваното й дишане.
— Ти си Матилда, нали?
— Да, сър. Аз прислужвам по стаите и отговарям за смяната на завивките.
— Ти ли приготви постелите за гостите на сър Джон?
С широко отворени очи, момичето кимна в знак на потвърждение.
— Включително и леглото на мъжа, който загина, така ли?
Лицето й побледня.
— Да, сър, но както казах на сър Джон и сър Мандяво…
Засмях се на начина, по който обърка името на Мандевил. С черните си дрехи, тъмния си средиземноморски тен и зловещата си слава, за селяните от имението Темпълкъм сър Едмънд бе въплъщение на самия Луцифер.
— Нищо особено не видях — повтори тя. — Боли ме, сър, пуснете ми ръката!
— И защо да го правя? Ти си крадла. Може да те обесят заради стореното от теб — погледнах я с престорена строгост. Тя долови шегата в очите ми и се притисна към мен и рече:
— Я стига, сър! Може пък вие сам да ми дадете някоя и друга монета и да ме натупате за наказание? Държах се зле, признавам.
Притисна се още по-силно към мен. Усещах движението на меките й гърди и очите ми забелязаха стройната и изящна шия. Пуснах ръката й и я здраво я сграбчих отзад, беше дребничка, но закръглена. Момичето докосна кожения ремък около китката ми.
— Можеш да го използваш — рече ми безсрамно.
Е, знаете си го стария Шалот. Копието ми вече беше насочено, също като на рицар в бой! Тялото й беше пищно и стройно. Ръцете ми се стрелнаха към връзките на корсажа й. После обаче се размислих. Старият Шалот си имаше правило: не се нахвърляй насила на жена. А какъвто си бях романтичен глупак, реших, че Матилда ми се предлага само от отчаяние. Потупах я нежно, взех една монета и я сложих в меката й, топла ръка.
— Не прави повече така — изръмжах. — Сега изчезвай!