До ушите ми достигна тропот, отворих очи и видях, че нападателите ми бягат към дърветата. Двама от тях се движеха трудно. Признавам, че целият се тресях от ужас. Такъв беше обичайният ефект на такива събития върху стария Шалот: омекнали нозе, свит на топка стомах, душа и мисли, напълно сковани от страх. Когато господарят ми ме откри, бях слязъл от коня и клечах в една пряспа. От стомаха ми излизаше всичко, което бях ял. Бенджамин чу шум из храсталаците, но ме погледна и изостави всяко намерение да преследва нападателите ми. Вместо това взе кожения мех, окачен на седлото ми и ме накара да пийна вино от него. Огледа се и забеляза следите от кръв по снега.
— Ожесточена битка, така ли, Роджър?
(Бог да го благослови, каква чиста душа беше.)
— Сторих каквото можах, господарю — рекох скромно. — Бяха поне дузина.
Лъжех с престорена скромност.
— Съмнявам се, че четирима измежду тях ще изкарат до зори.
— Какви бяха?
— Бог знае! — изфучах. — Носеха маски и криеха лицата си с качулките, но по плащовете им имаше грубо изрисувани тамплиерски кръстове. Според мен са сбирщина разбойници и мародери.
Бенджамин отиде до редицата от дървета и започна да се взира в покритата със сняг пустош.
— Дузина ли казваш, Роджър?
— Най-малко.
— Защо тогава веднага не са те убили?
— Не знам! — ревнах. — Ще ги попитам, когато се върнат!
— Не, в никакъв случай. Ти прояви голяма смелост, Роджър. Според мен са искали да те поразпитат или да те сплашат. Доказва го фактът — разсъждаваше Бенджамин, — че са държали под наблюдение имението. Трябва да са те видели, когато си тръгнал след Сантер.
Погледна през рамо към мен.
— А ти защо не си по следите му?
— Няма смисъл от преследването. По някаква причина кучият син реши да иде в Гластънбъри. Сигурно има неотложни дела там. Може пък — добавих — Сантер да е тамплиер и да е отишъл да предупреди господарите си, че един от хората на Мандевил вече е мъртъв.
Изправих се и пресуших виното в кожения мях.
— Торба злато давам — промърмори Бенджамин, — за да разбера какво е отвело Сантер в Гластънбъри. Може би е трябвало да го проследиш?
— И какво, ако бях? — Краката ми още трепереха от страх. — Да вляза в манастира и да кажа: „Ама какво съвпадение само, а! Какво правите и вие тук, сър Джон?“ Както и да е — кимнах към дърветата, — може би онези разбойници щяха да ме нападнат, преди да стигна до Гластънбъри. Из тази забравена от Бога земя има толкова гори, блата и потънали в мъгла тресавища, в които може да се скрие цяла армия, проклети да са!
Потупах коня си, прошепнах му своята благодарност и се качих на седлото.
— Връщам се в Темпълкъм — простенах. — Уморен съм, мокър съм, всичко ми е дошло до гуша, ама наистина, господарю, и мисля, че за днес ми стига! — и допълних заядливо: — Ами вие какво правите тук?
Бенджамин се качи на коня си и ми се ухили.
— Онази вещица не излиза от мислите ми. Опитвах се да намеря мястото, където вчера я срещнахме. Тогава чух виковете и шума от схватката и тръгнах да разбера какво става.
Той приближи коня си и ме сграбчи за ръката. Усмивка играеше по продълговатото му, мургаво лице.
— Хайде, принце на битките — измърмори той. — Какво са неколцина разбойници за мъж като Шалот, а?
(Прииска ми се да му кажа, че сблъсъкът с тия кучи синове ме е състарил с години, но реших, че е по-добре да запазя героичния си образ.)
— Хайде — Бенджамин пришпори коня си напред. — Да видим дали ще открием къде живее старата вещица.
Стенейки и мърморейки, пришпорих коня си след него. Почти бяхме стигнали до портите на Темпълкъм, когато единодушно решихме, че сме открили пролуката между дърветата, през която тя се беше появила. Тогава, въпреки предупрежденията ми, Бенджамин реши да продължи нататък.
Ако дъртата вещица имаше пророческа дарба, за пророк ставах и аз, защото само на хвърлей разстояние от мястото, където навлязохме в гора, Бенджамин призна, че сме се изгубили. Гората беше гъста, сняг покриваше храсталаците. И сред лято да беше, щеше да е трудно да открием пътеката. Смрачаваше се, когато за мое успокоение, Бенджамин най-сетне реши да се върнем в Темпълкъм.
Глава девета
В Темпълкъм заварихме всички заети със свои дела. Оставихме конете в конюшнята, господарят ми каза, че трябвало да свърши нещо и се запъти към стаята си. Отидох да потърся Матилда и я открих в кухнята, където работеше с останалите прислужници. Предупреди ме с поглед да стоя далеч от нея. Поисках ейл от някакъв навъсен готвач и отидох да се постопля при голямото огнище в залата. Задрямал съм, но господарят ми ме събуди.