— Ставай, Роджър, чака ни работа. Онази гатанка непрестанно ми се върти в главата. Може пък да открием отговора й в стария параклис от времето на тамплиерите.
Бях се унесъл и ми беше приятно на топло пред огнището, но господарят ми не спираше да ме увещава, а в такива случаи най-добре беше да отстъпя и да се подчиня, затова си обух ботушите, сграбчих плаща и тръгнах с него към параклиса на тамплиерите. Вратата зееше. Вътре, близо до кръщелния купел стояха Мандевил и Саутгейт.
— Явно скитникът се е върнал, а? — присмя се Саутгейт. — Какво ви води насам?
— Гатанката — отвърна му Бенджамин.
— И ние се сетихме за нея — промърмори Мандевил. — Но тук няма нищо, което да може да бъде свързано с „река Йордан“ или кивота.
Посочи към вътрешността на църквата.
— Деймиън е при олтара. Открихме подходящ чамов сандък — Мандевил прехапа устни. — Останките на горкия Козма са загърнати с покров, положени в ковчег и лежат пред олтара. Това е най-малкото, което можехме да сторим.
Усмихна се с усилие.
— Ще съм ви благодарен, мастър Даунби, ако бъдете така любезен да се помолите пред ковчега на Козма и поднесете на Деймиън своите съболезнования?
Бенджамин се съгласи. Прекосихме тъмния, мръсен неф и отидохме до олтара. Пред него бе положен сандъкът, пригоден за ковчег. От двете страни на ковчега играеха пламъците на пурпурни свещи в железни свещници. Някой беше изстъргал прост кръст на ковчега и написал с разкривени черни букви „Козма“ под него. На молитвената скамейка при краката на мъртвия със сведена глава беше коленичил неговият брат. Раменете му потреперваха от беззвучни хлипания. Мандевил ни последва.
— Ковчегът ще пристигне довечера — тихо рече той. — Утре ще го откараме в селската църква.
Мандевил се отдалечи, когато Деймиън се обърна към нас с подпухнало лице и очи. Преди смъртта на брат си Деймиън внушаваше страх, но сега, с обляното си в сълзи лице, пълни с мъка очи и подпухнала уста, от която излизаше единствено гъргорене, той будеше жал. Бенджамин го хвана за ръка и се опита да му поднесе своите съболезнования. Нещастният ням кимна, ужасяващото му лице се разкриви в усмивка, но щом ме погледна очите му се присвиха. А, не, рекох си, пак се започва. Хайде пак старият Шалот е най-подходящият виновник! Опитах се да си придам съчувствен вид, което не доведе до нищо добро. Мъжът заразмахва ръка във въздуха, за да ни покаже, че иска да си вървим. Обърна ни гръб и отново подхвана молитвите си. Тръгнахме си. Той вървеше след нас и щом излязохме, спусна резето зад гърбовете ни.
— Нещастникът иска да е сам — измърмори Бенджамин.
— Разбирам го — отговорих, — но защо трябва да ме гледа така, сякаш аз съм убил брат му.
Бенджамин ме хвана под ръка и ние се върнахме в господарската къща.
— Аз знам, че ти не си го убил. Но те не мислят така. Пък и ние първи си тръгнахме от угощението. Имал си достатъчно време да подготвиш пожара и да си легнеш.
— Как бих могъл? — извиках аз и отдръпнах ръката си. — Не забравяйте, господарю, че по занаят Козма беше шпионин, таен агент. Не е ли заключил вратата на стаята си?
— За нещастие не го е направил — отвърна Бенджамин. Гледаше ме, а от лицето му струеше невинност. — Не забравяй, Роджър, че ключът беше от вътрешната страна на стаята му. Козма е мислел, че е в безопасност. Нали в края на краищата е бил под закрилата на главния кралски шпионин. Спомни си старата поговорка: ловецът лесно забравя колко лесно може да се окаже преследван. Но — той отново сграбчи ръката ми — ти винаги заключваш вратата на стаята си, нали?
Зачудих се, дали пък господарят ми не беше научил за любовната среща с Матилда, но изражението на лицето му беше спокойно и безхитростно. Никой не беше в състояние да разгадае мислите на Бенджамин по лицето му.
— Наистина ли мислиш — попитах, за да сменя бързо темата на разговора, — че можем да открием тук отговора на гатанката на Хопкинс?
— Всъщност не, но тази гатанка трябва все да се отнася до някое място. Тук, в Темпълкъм, или, по-вероятно, в Гластънбъри.
— Има и друго възможно място, господарю.
— Кое?
— Къщата на острова.
Бенджамин ме погледна изненадано.
— Разбира се — въздъхна дълбоко той, обърна се, мина обратно покрай църквата и се спусна към езерото.
Седяхме и се взирахме над ледените води към обгърнатия от мъгла остров. Бог ми е свидетел, че не съм виждал по-мрачно място. Езерото беше покрито с тънък слой лед. Над него пълзеше сива мъгла, която почти напълно обгръщаше острова и от странната тамплиерска постройка ние не виждахме друго освен покрития с плочи покрив.
— Питам се за какво са използвали постройката тамплиерите? — рече Бенджамин шепнешком.