Потреперих и затропах с крака, за да се стопля. Не беше необходима душевност на поет, за да си представи човек какво се е случвало. Във въображението ми изникнаха тъмните фигури на тамплиери, които посред нощ пристигат на острова, с лица, скрити от шлемове, червени и бели кръстове на черните плащове. В тъмнината баржите им безшумно се носят по водата, огромни факли горят буйно на носа и кърмата на всяка. Какво ли са правили на острова? Дали са извършвали някакви зловещи ритуали? Може би са отслужвали литургия за възхвала на сатаната? Призовавали са тъмните сили? Или са се отдавали на забранен разврат?
— Трябва да идем на острова — заяви Бенджамин.
— Не сега, господарю — отвърнах и се помъчих да прикрия ужаса си. — Нощта е близо. Един Бог знае колко е дебел ледът. И ако ще трябва да идем до там, предпочитам да съм въоръжен.
Слава Богу, Бенджамин се съгласи с мен и ние се върнахме в господарската къща. Бях замръзнал от студ и отидох в стаята си да се стопля. Полегнах в леглото и се зачудих дали пък няма да намине Матилда. После потънах в кошмар, пълен с призрачни фигури с лица, прикрити от качулки и маски, които танцуваха на самотен остров пред ужасяващия си демоничен бог.
Събуди ме Бенджамин.
— Сантер се прибра — каза той тихо. — Да слезем и да разберем къде е бил.
Заварихме сър Джон и семейството му в голямата зала, разположени в грамадните столове пред огнището. Сантер изглеждаше в добро настроение, раздвижваше краката и ръцете си пред огъня, за да се стопли. На висок глас разправяше колко е хубаво човек да се прибере у дома при своите близки. Усмихна ни се и ни махна с ръка.
— Хубав ден, нали — подвикна той към нас — въпреки снега, всичко, изглежда, е наред.
Вдигна пълната догоре чаша от малката масичка до него.
— Чувствате ли се вече като у дома, господа?
Бенджамин отговори както винаги с обичайната си любезност. Аз само гледах веселото лице на Сантер. Какъв добър лъжец, помислих си. Този негодник с неговите грубовати обноски, весели очи и гостоприемно отношение, едва не стана причина за смъртта ми тази сутрин. Сантер се потупа по корема.
— Умирам от глад, Бог ми е свидетел! — ревна той пак и млясна с уста. Усмихна се на жена си. — Вкусна ли е гозбата, жено?
Лейди Биатрис улови настроението му и се засмя в отговор.
— За господаря винаги и само най-доброто!
— Свинско печено с лимонов сос, гарнирано с резени овнешко с подправки — Сантер потри корема си. — Този студ докарва на човека вълчи глад, нали, мастър Шалот? Бокал кларет и после една игра на зарове, какво ще кажете?
Мандевил и Саутгейт влязоха вдървено. И двамата не бяха възхитени от доброто разположение на духа, което сър Джон показваше, докато те бяха опечалени.
— Виждали ли сте Деймиън? — почти излая Мандевил.
— Да — отвърна Бенджамин. — Има два или три часа оттогава.
— Но тогава бяхме в параклиса.
Бенджамин сви рамене.
— Попитахте ни, ние ви отговорихме.
Мандевил впери поглед в огъня. Сигурно имам някакво шесто чувство, Бога ми, но космите на тила ми настръхнаха от страх.
— Не е възможно още да се моли — настоятелно рече Саутгейт.
Доброто настроение, излъчващо се от лицето на Сантер, за миг се стопи. Рейчъл и майка й изглеждаха разстроени. Бенджамин пъргаво се изправи.
— Няма полза от приказки. Ние ще идем до параклиса. Дори да не го открием там, може да е излязъл да се поразходи наоколо, нали?
Всички излязохме от залата, минахме през кухнята, пресякохме двора и слязохме надолу по пътеката към църквата. Вратата си стоеше заключена. Надзърнах през капаците на прозорците, но не видях никаква светлина вътре.
— Деймиън! — прогърмя гласът на Мандевил. Натисна вратата, но тя бе заключена.
— Деймиън! — отново извика Мандевил и изгубил самообладание, той яростно затропа с юмруци по обкованата с желязо порта.
— Майко! — извика Рейчъл. — Ела с мен.
Двете жени минаха от другата страна на църквата и започнаха да викат Деймиън през капаците на прозорците. Мандевил не спираше да хлопа по вратата. Сантер изпрати да повикат прислужници и нареди да домъкнат огромния дънер, оставен да се суши в конюшните за Коледа.
Мандевил ги наставляваше, сякаш се готвеше за нападение на обсадена крепост. Овързаха дървото с въжета, слугите започнаха да го люлеят напред-назад и заудряха с него вратата. Удряха, докато вратата не зейна с грохот и трясък, провиснала на пантите си.
— Всички да останат по местата си — нареди Мандевил и избърса потта от лицето си. — Никой да не влиза, докато не кажа.
После влезе в църквата.
— Ключът все още е на вратата — заяви той. — Дори резетата са били спуснати.