— Смърт от стомана — отвърнах аз. — Не забравяйте проклятието на вещицата.
— Това е магия — гласът на Мандевил прозвуча дрезгаво. — Няма и седмица да мине, и ще гледам как тази вещица гори на кладата!
Погледна към Рейчъл.
— Права сте, мистрес, къщата е прокълната. Двама от най-верните хора на краля са мъртви. Убити са по най-подъл начин. Къщата трябва да се изгори до основи.
— Глупости! — прекъсна го Бенджамин. — Деймиън е умрял от стрела от арбалет, а след призраците не остават мокри петна по пода. Знаем как е влязъл убиецът и къде се е криел, трябва да открием как се е измъкнал.
Прегърбен до този момент, Бенджамин изправи рамене.
— Не разбирате ли какво се случва? — възкликна той. — Убиецът ни е набелязал, но си играе с нас като котка с мишка. Често страхът от смъртта е по-страшен от самата смърт. Убийствата на Козма и Деймиън целят да ни измъчват, да ни накажат, а също и да ни накарат да изгубим самообладание и да ни отклонят от мисията ни. Двамина са мъртви. Въпреки това, сър Едмънд, аз вярвам, че убиецът накрая ще допусне грешка.
Мандевил със злост зарита преспите.
— Колко време ще го чакаме да сгреши, мастър Даунби, колко? — той погледна към своя лейтенант. — Саутгейт, погрижете се за трупа на Деймиън. Сър Джон, ще ми трябва ковчег. Утре ще откараме и двете тела в селската църква.
Мандевил си тръгна, но изведнъж спря и се обърна към нас.
— Саутгейт, преди да се погрижите за телата, искам да разчистя стаята на Деймиън, всички документи и записки. Сър Джон, отпратете прислугата. Нека всички се съберем в голямата зала.
Подчинихме се, върнахме се в къщата и насядахме с мрачни лица в полукръг пред огнището. На никого не му беше нито до ядене, нито до пиене. Мандевил крачеше напред-назад пред нас. Озарен от светлината на ярките пламъци, той излъчваше такава ярост, че никой не би могъл да предвиди действията му.
— Утре — заговори Мандевил — отиваме в Гластънбъри. Снегът е непроходим, но не толкова, че да попречи на правосъдието.
Избърса уста с опакото на ръката си.
— Мога да ви попитам кой къде е бил днес, но не виждам каква ли ще е ползата?
Погледът ми се стрелна към сър Джон. Единственият, който беше излизал от имението освен нас двамата с Бенджамин, беше той. Плащът и ботушите му биха били мокри от снега. Дали беше ходил чак до Гластънбъри или по таен път се беше върнал и скрил в църквата? Или пък убиецът вече е бил в прикритието си? Дали не е бил някой от разбойниците, които ме бяха нападнали из засада по-рано през деня? Вдигнах очи. Мандевил беше вторачил поглед в мен, сякаш се опитваше да разчете мислите ми.
— Трябва да бъдем предпазливи — рече тихо той и пое дълбоко въздух в опит да се овладее. — Не трябва да се обвиняваме един друг в убийство. Сър Джон, нека думите ми не ви обиждат, но някой от вашите подчинени може да е убиецът. Мастър Шалот може би има право, че не трябва да забравяме и проклетата вещица.
— Тя може и да знае нещо, сър Едмънд — намеси се дипломатично Бенджамин, — но убиецът на Козма и Деймиън трябва да се намира под този покрив.
Мандевил се съгласи.
— Сър Джон, искам утре още призори да съберете тук в тази зала своите прислужници. И ви моля, сър, да не се противопоставяте. Това засяга интересите на краля.
Блъсна назад стола и излезе от стаята. Бенджамин кимна за извинение на сър Джон, повика ме с ръка и аз побързах да го последвам. Мандевил беше изкачил наполовина стъпалата.
— Сър Едмънд — повика го господарят ми, — може ли да поговорим?
Мандевил сведе поглед, в погледа му гореше унищожителна ярост.
— Не ми се мяркай пред очите, Даунби! В тази къща трябва да се държа учтиво, но няма да забравя, че ти и този негодник, когото наричаш свой слуга, последни сте видели Деймиън жив!
Той заслиза обратно по стълбището.
— Струва ви се, че това е някаква игра, нали? — изръмжа той. — Изгубих двама от моите хора. Четирима, ако броим Уорнам и Колкрафт.
Мандевил приведе лице близо до лицето на Бенджамин.
— Може и да не ви харесваме — ние, агентите на краля, неговите оръдия, неговите шпиони. Може да не харесвате и самия крал, но той носи короната на Англия. Когато на трона седи един силен владетел, това е за предпочитане пред положението, в което десетима силни благородници воюват за короната.
— Съгласен съм с казаното от вас — тихо му отвърна Бенджамин, — но не за това става дума.
Мандевил отклони поглед.
— Прав сте — промълви — не за това става въпрос. Много свои хора съм загубил, но на Козма и Деймиън гледах като на своя плът и кръв. Скърбя дълбоко за загубата им.