— Къщата трябва да се претърси — заяви той. — Всяка стая, всеки килер.
— Защо? — попита Мандевил.
— В действителност и аз не знам какво точно търся, но когато се натъкнем на него, ще го разпозная.
Сантер цял настръхна.
— Вие можете да се присъедините към нас в претърсването — добави Бенджамин помирително.
— Налага ли се да претърсвате сега, веднага? — попита лейди Биатрис.
— Съгласен съм с претърсването — настоя и Мандевил. — Ще стане сега или утре, след като пристигне сър Хенри Бойър с въоръжен отряд от Тонтън.
Сър Джон трепна.
— Наистина ли се налагат такива мерки?
— Да. Изпратих съобщение още докато бяхме в Гластънбъри. Хората на шерифа ще съумеят да ни помогнат. Сега, след като двамина от моите хора загинаха, те са ми необходими като охрана. Но мисля, че все пак вие ще предпочетете къщата да бъде претърсена от мен и мастър Даунби, вместо от прости, събрани от селата новобранци, нали?
Сър Джон не се възпротиви, но настоя и сам да участва. Повикаха слугите, осигуриха факли и лампи и започнахме претърсването. Оказа се, че Темпълкъм е дори още по-голям, отколкото ми се стори първоначално. Избите бяха огромни и подобни на пещери, но не съдържаха нищо необичайно: бъчвички с пиво и вино, дърва за огрев, каменни въглища и други продукти, оставени там на склад. В единия край на подземията, се натъкнахме на стая, чиято врата беше заключена с катинар и залостена. Сантер я отвори незабавно, но ни предупреди да не внасяме в нея факли.
— Тук държим барут и масло за горене — обясни той. — Използваме барута, за да си доставяме камъни за строителен материал от местните каменоломни.
Отвориха вратата и аз влязох. Беше обикновена, суха, миришеща на застоял въздух килия. Бенджамин вървеше след мен и разглеждаше намотаните на кълбо фитили, делвите с масло и бъчвичките с барут, струпани вътре. Наклони глава на една страна и аз разбрах, че нещо е привлякло вниманието му.
— Какво има, господарю?
— Нищо, няма нищо.
Продължихме с огледа. Мен ако питате, ако изобщо има къща, обитавана от духове, то това беше Темпълкъм, най-вече подземията. Качихме се горе и обиколихме стаите една по една. Не открихме нищо подозрително.
Най-накрая самият Мандевил прекрати претърсването. Разтърка очи и се прозя.
— За днес беше достатъчно — заяви той. — Утре ще продължим с оглед на църквата и на острова.
Бенджамин възрази:
— Не сме претърсили помещенията на слугите.
Мандевил се намръщи.
— Нека хората на шерифа го направят. Стига ни за този проклет ден.
Върнахме се в стаите си. Бенджамин дойде в моята. Седна на края на леглото и започна да изброява фактите, известни ни до този момент, сякаш рецитираше стихотворение:
— Бъкингам е мъртъв. Двама агенти са удушени — той вдигна поглед към мен. — Знаеш ли, че с въже можеш да убиеш някого за секунди?
— Това пък каква връзка има? — попитах. Бях така уморен, че ми се искаше единствено да си легна.
— Не, няма никаква връзка — едва чуто рече Бенджамин с отнесен вид. — После дойдохме тук. Някаква вещица ни предупреди, че смъртта ще ни сполети по различни пътища. Козма загина в пожар. Деймиън е убит от тайнствен стрелец, който явно има способност да минава през дебели стени. Нямаме ключ за разгадаване на гатанката, нито следа, която да ни води към тамплиерите, както нямаме и най-малка следа, която да ни отведе до Граала или Екскалибур.
Бенджамин потърка брадичката си.
— Решение обаче трябва да има. Може пък хората на шерифа да ни помогнат.
Глава десета
На следващата сутрин ни събуди шумното пристигане на сър Хенри Бойър и неговия отряд — двайсетина души, отбор негодници. Не бяха никакви новобранци, събрани от селата, ами професионални войници, който се държаха като наказателен отряд, пратен от шерифа да залови престъпниците. Бойър беше нисък, набит, почти оплешивял мъж с весело, червендалесто лице. Все беше усмихнат и ни поздрави най-сърдечно до един по време на закуската в голямата зала.
Въпреки всичко не ми вдъхваше доверие. Очите му наподобяваха на тъмни дупки, дъхът му вонеше, зъбите му бяха изгнили, а с Мандевил се държеше меко казано раболепно. Беше от хората, които преследваха успеха, но успехът им убягваше.
Конниците на Бойър, както се полага за професионални войници, скоро се разположиха във вътрешния двор и пристройките около господарската къща. Само час след пристигането им слугите вече започнаха да се оплакват на сър Джон, че има открадната храна от кухнята, че като по чудо каните с вино биваха пресушени, пилетата, живи и здрави до сутринта, изведнъж се оказваха с извити вратове, оскубани, набодени на шиш и въртени над набързо спретнатите огнища. Но на главата на Сантер се бяха струпали съвсем други ядове. Мандевил, с помощта на Саутгейт и раболепния Бойър, беше превърнал голямата зала в съдилище. Те двамата с Бойър седяха зад високата маса, а към тримата Сантер и нас двамата с Бенджамин, се отнасяха като към случайни зрители. Мандевил събра всички прислужници от къщата, готвачите, слугите в кухнята, прислужниците, отговарящи за стаите, в това число и Матилда, дори и конярите. Обърна се към тях сухо и безцеремонно, и без да се помайва, започна да ги разпитва. Откога си на служба в тази къща? Знаеш ли какво означава думата „тамплиер“? Някой ходил ли е до параклиса вчера?