Слугите бяха кротки, прости хора, местни селяни, които само клатеха глава и гледаха с широко отворени очи този всесилен господар, дошъл от Лондон. Самият аз неволно се възхитих на начина, по който Мандевил провеждаше разпята. Долових смущение у някои от тях. Нищо особено: трепване на погледа, леко побледняване. Отговори, които идваха твърде бързо или твърде заучено. Матилда беше особено притеснена, непрекъснато пристъпваше от крак на крак. Мандевил забеляза това и се нахвърли върху нея като ястреб на плячка.
— Ти си прислужницата, която отговаря за смяната на завивките, нали?
Матилда потвърди с кимване.
— Не си ли любопитна да узнаеш какви са тези чужденци, отседнали в дома на господаря ти?
Тя завъртя отрицателно глава.
— И не си се възползвала от възможността да се поровиш из вещите ни, така ли?
Погледът на Матилда се стрелна към мен.
— Не, господарю — измърмори тя.
— Мога да го потвърдя — намесих се аз. — Момичето не знаеше, че съм в стаята, когато дойде да смени постелите. Тя е моя пълна противоположност, сър Едмънд, почтена е до мозъка на костите си.
Бенджамин ме изгледа с почуда, но разнеслия се смях намали напрежението и Матилда беше освободена. Дойдоха следващите. Разпитът се водеше от Мандевил и понякога от Саутгейт. От време на време, за да засвидетелства властта си, шерифът опитваше да се заяжда, но Мандевил го възпираше. Най-после разпитът приключи, но преди да освободи прислужниците, Мандевил нареди да претърсят стаите им. Сър Джон и лейди Биатрис остро възразиха, затова Бенджамин предложи да наглежда войниците, за да не се превърне претърсването в грабеж и плячкосване.
Огледът, както и разпитът се оказаха безплодни. Мандевил грубо освободи слугите. Наблюдавах ги как се оттеглят, най-вече Матилда. Забелязах, че тя улови за ръка сивокос, набит мъж, който изглежда беше неин баща. Забелязах също и че той леко накуцваше. Сетих се за нападението, което бях преживял предишния ден и за раните, които бях нанесъл неволно, но реших да запазя заключенията за себе си. След разпита на слугите, претърсихме параклиса, огледахме стените, пода — плоча по плоча, олтара, но нищо не открихме. Огледахме дори и старите скамейки, на които са седели тамплиерите. Признавам си (такъв си му е навикът на стария Шалот!), че кой знае каква работа не свърших, затова пък прекарах по-голямата част от времето във възхитено зяпане на изкусните дърворезби по молитвените скамейки. Първите три ме омагьосаха: съпруга налагаше свирепо мъжа си по задните части с пръчка; прислужник в кръчма, надигнал чаша; двамина селяни, които изкормват заклана свиня. Всяко изображение бе толкова живо, че чак дъхът ми спираше. Бенджамин се приближи към мен.
— Тамплиерите — заяви той — ставали прави и прибирали седалките на молитвените столове. На обратната страна на седалките били дърворезбите, които не служели само за украса, но и за да придадат тежест на седалките.
Засмя се и посочи към картината, на която жената налагаше съпруга си.
— Местните майстори обичали да се забавляват, като изобразявали сцени, които са много далеч от възвишеното.
Мандевил реши да тръгваме. Огледът на параклиса се оказа толкова напразен, колкото и онзи от предишния ден. Излязохме от параклиса и се спуснахме към езерото, което блестеше ярко, но островът си оставеше все така обвит в мъгла. Няколко лодки бяха скрити между дърветата по брега и Мандевил и Сантер заповядаха да ги довлекат. Почистиха ги от замръзналата кал, подготвиха ги и щом всички се качихме, войниците на Бойър загребаха към острова.
Бог ми е свидетел, че този остров беше най-тайнственото място, на което е стъпвал кракът ми — тук беше влажно, студено, зловещо и някак странно. Дърветата растяха твърде близо едно до друго, а покритият със сняг прещип сякаш беше живо същество. Нагъсто израслите му стъбла непрестанно спъваха стъпките ни. Борихме се с него, докато не прогизнахме до кости.