— Не забелязваш ли нещо странно? — попита ме Бенджамин, останал без дъх. Спря и заоглежда преплетените сухи клони над себе си. — Тук няма никакви птици! Дори гарвани и врани! Никакви!
Спрях и се заслушах, напрягах слуха си да доловя някакъв звук, различен от онзи, който предизвикваха войниците или ругатните на останалите, които се хлъзгаха по замръзналата земя. Тези груби звуци сякаш подсилваха зловещата тишина, възцарила се на острова, и ме подсетиха за една история, която чух от някакъв пътешественик. Този човек твърдеше, че е прекосил океана на запад и стигнал чак до острови, обитавани само от духовете на мъртви моряци. Потреперих и изругах. Мандевил и останалите си проправяха път с помощта на мечовете си. Кралските агенти изглежда най-много бяха засегнати от мрачната атмосфера на острова и прогонваха страха си с ожесточено размахване на мечовете.
Накрая стигнахме до една полянка. На нея се издигаше постройката, която виждахме от брега на езерото. Беше изградена от жълтеникав пясъчник и покрита с тъмночервени плочи. Вместо прозорци имаше тесни кръстовидни процепи. Обкованата с желязо врата беше заключена с катинар. Сантер се извини, че няма ключ за нея, затова Саутгейт счупи с меча си катинара и отвори с ритник вратата. Влязохме и запалихме факли. Мрачното чувство, което внушаваше това място, беше осезаемо като присъствието на живо същество. То свиваше сърцето и потискаше духа. Но не видяхме нищо, което да привлече вниманието ни. Вътре беше съвсем празно, въздухът — леден и причината не беше в мразовитото и снежно време отвън.
— Тук живее смъртта — промърморих.
— А може мястото да е свещено — отвърна Бенджамин.
Мандевил заповяда на войниците да се наредят покрай стените. Светлината от факлите им едва надвиваше мрака. Обзе ме детинска увереност, че ако стоим в кръговете светлина, хвърляни от факлите, не може да ни сполети нищо лошо. Струваше ми се, че извън светлината на пламъците се крият тъмни сенки и сили, които дебнат да ни сграбчат за гърлата. Тежки каменни плочи покриваха пода, стените бяха варосани, в помещението нямаше нито един стол, нито една маса, нищо.
Войниците бяха обзети от безпокойство, зашушукаха помежду си, затова Мандевил им кресна да се заемат с претърсването. Тези хора си изкарваха хляба, като събираха улики, затова ако там имаше разхлабен каменен блок или таен проход, щяха да го открият. Но не откриха нищо. Бенджамин беше клекнал и се движеше като паяк от една каменна плоча на друга. По едно време спря и възкликна удивено. Скупчихме се около него, а той дращеше с пръст по пода.
— Следа от свещ — отбеляза той. — Някой е бил тук, и то неотдавна.
Откриха и други следи от свещи и това беше всичко. Мандевил заповяда да привършваме с претърсването. Бях впил очи в Сантер, защото този иначе грубоват смелчага стоеше до вратата като дете, което се страхува да влезе в тъмната и непозната стая.
— Има ли нещо? — попитах.
Сантер поклати глава, но беше побледнял и видях, че по страните му е избила пот.
— Какво има? — нечуто рекох аз.
Войниците ни изблъскаха встрани — нямаха търпение да се измъкнат навън. Сантер отново поклати глава.
— Нищо — също така тихо ми отвърна той.
— Сигурен ли сте? — попита Бенджамин и застана до него.
Сантер пак поклати глава. Бенджамин погледна към варосаната стена над вратата. Изчака да излезе и последния войник.
— Според мен, тук нещо не е наред, сър Джон, но Мандевил в бързината си пропусна да го забележи.
Сантер само се взираше в него.
— Стените — продължи Бенджамин, — белосани са съвсем скоро. Защо е трябвало да бъдат белосани?
— Не знам — объркано рече Сантер и уморено тръгна след другите.
Върнахме се на брега. Мандевил слезе от лодката и се запъти нанякъде, докато крещеше заповеди към Саутгейт. От двора излезе каруца. В нея бяха двата ковчега. Караха ги в селската църква, където свещеникът щеше да отслужи заупокойна литургия и двамата братя, сполетени от печална участ, щяха да бъдат погребани и забравени. Мандевил се приготви да потегли. Напереният Бойър получи заповед да остане в имението, а нас сър Едмънд повика с ръка.
— Ще дойдете с нас в Гластънбъри, но преди това имаме друга задача.
Не ни каза нищо повече, затова отидохме в стаите си, нахлузихме ботушите си за езда, шапките и наметнахме плащовете. Бледа като платно, Матилда забърза към мен в галерията, но Бенджамин ме повика, затова реших да не се спирам при нея. Взехме конете си, сбогувахме се със Сантер и запрепускахме в галоп по замръзналия, каменист път, тъй като Мандевил искаше да стигне до Гластънбъри, преди да падне нощта. Яздехме безпрепятствено, но по едно време Мандевил забави ход, наведе се и заговори тихо на Саутгейт. Накрая те дръпнаха юздите на конете си и спряха.