— Да — заяви Саутгейт — това е мястото.
Разбрах, че сме тръгнали на лов за вещици. Слязохме от конете. Заповядаха на един от войниците да пази конете. На друг Мандевил махна с ръка да се приближи. Мъжът беше слаб като ловна хрътка, с груба кожа и сини очи. Сър Едмънд го сграбчи за рамото и ни го представи.
— Бойър го нарича Хрътката и твърди, че е много добър в проследяването. Според Бойър, ако някой е в състояние да намери къде живее дъртата вещица и да ни отведе до жилището й през горските пътеки, то това е Хрътката!
Мъжът се усмихна и ми заприлича на вълк. Зъбите му бяха криви. Прякорът му прилягаше добре. Виждал бях ловджийски кучета, които бяха по-приятни на вид от него. Мандевил порови в кесията си и измъкна сребърна монета. Повъртя я в пръстите си. Хрътката алчно я следеше с поглед.
— Намери ми колибата на проклетата вещица и ще получиш две такива.
От друго насърчение Хрътката нямаше нужда. Толкова се заплеснах да го наблюдавам, че дори не възразих срещу скитането из замръзналата папрат. Хрътката се втурна през дърветата с големи крачки. Бог знае как успяваше да се придвижва. Дърветата растяха гъсто едно до друго, а под тях храсталакът беше хлъзгав заради снега, който го покриваше. Нито веднъж не се подвоуми и не показа колебание. Вървеше, без да обръща внимание на дълбокия до глезени сняг и на снега, който падаше от клоните при внезапните пориви на вятъра.
(Като се размисля, хора като Хрътката не са чак такава рядкост. Веднъж ме преследваха с кучета сред потъналите в мрак лесове около Москва. Беше едно от най-страшните бягства, с които съм спасявал кожата си. Поканиха ме на празненство у някакъв луд руски принц. Само дето не знаех, че тъкмо аз ще съм забавлението! Преди да започне ловът, лудият кучи син ми каза, че ако мастифите с жълтеникава козина не успеят да ме разкъсат на парчета, ще ме разчекнат с коне. Нали и през ум не ви минава, че съм чакал втора покана, преди да си плюя на петите, но тази история ще я ви я разкажа друг път.)
Не обичам да бъда извън града дори сред лято, а на всичкото отгоре тази гора беше като омагьосана. Започнах да негодувам срещу сумрака и траповете, но най-вече от ума ми не излизаше мисълта за нападателите ми от предишния ден.
— Това място е идеално за устройване на засада — извиках аз.
Мандевил се ухили и избърса потта от лицето си.
— Поради тази причина не казах никому в имението къде отиваме. Искам да подготвя незапомнена изненада на тази вещица.
Най-после дърветата се разредиха и пред нас се откри поляна. В другия й край имаше скалисто възвишение, сякаш направено от два каменни блока, събрани от митичен великан. В основата на скалата имаше широка пещера. Мандевил извади меча си. Тръгнахме след него. Бог знае какво сме очаквали да открием. Вървяхме предпазливо, като че ли очаквахме дъртата вещица всеки миг да изскочи от пещерата и да започне да ни проклина и да ръси пророчества. Но наоколо все така цареше безмълвие.
Бенджамин спря и посочи входа. Предишната нощ беше валял сняг, но изглежда някой вече беше идвал при вещицата, а после си бе тръгнал. Следите водеха обратно към дърветата. Посетителят се бе опитал да ги заличи с помощта на сноп клони. Влязохме в пещерата. В огнището до входа трябваше да е запален огън, но там имаше само с пепел. Факлите не горяха. Мандевил запали една и влязохме по-навътре в пещерата.
Мястото изглеждаше странно. По стените имаше рисунки, за които Бенджамин каза, че са правени преди векове. Самата пещера се оказа учудващо топла и изведнъж си дадохме сметка, че вървим по проход, който ни отведе до широко подземие с висок свод, обзаведено като стая за живеене. Тръстиките по пода бяха чисти и поръсени с ароматни билки. На триножника висеше гърне за готвене, но дървата под него отдавна бяха прегорели. Имаше ракла и сандък, маса и стол. В другия край имаше легло и до него, просната като захвърлена и непотребна вече кукла, лежеше вещицата. Бенджамин се втурна и сграбчи рамото на жената.
Тялото се обърна, ръцете безжизнено се залюляха, главата се отметна назад, очите бяха изцъклени. От устата й нямаше да излезе повече нито едно предсказание. Около мършавия й врат бе увито червеното въже, с което беше удушена.
Мандевил изруга и зарита каквото му попадна. Столът хвръкна във въздуха. Саутгейт приклекна до господаря ми и опипа шията на старицата, като се мъчеше да не гледа изцъклените, немигащи очи.